„Изобретателят“ излиза през 1931 г., а на следващата умира авторът му

Вестник „Труд” публикува поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

Борис Шивачев (1902-1932) е наричан “българският Джек Лондон”. И не без основание. С вещината на социолог и с проникновението на психолог той анализира скритите механизми на всекидневието, неумолими и сред екзотиката на далечни страни.

Борис Шивачев е роден на 11 март 1902 г. в Плевен в семейството на офицер с корени от Македония. Завършва гимназията в Ловеч и едва 18-годишен, през 1920 г. заминава за Южна Америка. До 1924 г. работи в Аржентина по 18 часа дневно в металургичен комбинат и в кланица, бил е хамалин по пристанищата, строителен работник, чертожник, общ работник по време на жътва и вършитба, по петролните кули в Патагония. Често остава безработен, мизерува и гладува. Не успява да отдели дори пари за завръщане в България и затова пътува като работник-хамалин на кораб през океана, бояджия в Амстердам и Брюксел, общ работник в Париж, Марсилия и Истанбул. Завръща се в Ловеч тежко болен от туберколоза през 1925 г.

Родителите и близките му успяват да го съвземат и той започва да пише. В Ловеч издава първата си книга – сборник с разкази и очерци на аржентинска тематика “Сребърната река”. От 1927 г. сътрудничи на вестника на проф. Александър Балабанов – “Развигор” – със статии за испанската и испано-американската литература. През 1927 г. семейството му се премества в София и той се записва в Софийския свободен университет (сета УНСС). Публикува в нашия, в аржентинския и в испанския печат. Превежда за пръв път от кастилски романа на Хуан Валера “Доня Лус” (1928 г.) и повестта на Хосуе Кесада “Продавачката”. Издава романа “Изобретателят” през 1931 г., а през есента и зимата на 1930-1931 г., вече тежко болен и почти неподвижен, печата във в. “Литературен глас” своите “Писма от Южна Америка”. Писмата излизат през 1932 г. и са най-често издаваната му книга. Умира на 30 януари 1932 г.

Влюбен в свободата скитник, Шивачев е романтик по светоусещане, а и бунтар по нагласа, както личи в скандалния му експериментален роман “Изобретателят”. Творбата му остава неразбрана от критиката, неизвестна и на читателите.

Повлиян от фройдизма, романът разкрива необикновената съдба на Иван (Хуан) Бистров, емигрант в Аржентина, неговите усилия да се приспособи към чуждата реалност, да намери мястото си сред хора, различни от него по склонности и манталитет.

Темата за хомосексуализма е подхваната смело и е разгърната в дълбочина. Бистров постъпва на работа като чертожник при изобретателя Рикардо Перес. Първото му впечатление е: “Ето го и самия дон Рикардо. Среден ръст, с вирнати мустаци а ла кайзер Вилхелм ІІ. Черна като смола коса, силно напомадена и пригладена. И страшни, огнени очи! О, очите на този човек ме плашат…”.

Докато българинът мечтае за съпругата на дон Рикардо – Пепа, изобретателят го харесва и ухажва. В края на краищата Бистров бяга и с други българи решават да направят колония в пустошта, да работят и да успеят, далеч от блатото на големия град. Но и това не се случва. След инфекция на ръката Бистров умира, а негов приятел предава дневника му на пишещ българин (тоест на Шивачев).

За “Изобретателят” е използван популярен похват в литературата – авторът на романа уж публикува намерен чужд ръкопис. Иначе за интимния живот на Шивачев в Аржентина малко се знае. Това не позволява да се разграничат пределно автобиографичните моменти в “Изобретателят” от измислените. Той е работил като чертожник - както своя герой. Че в образа на Иван Бистров Шивачев влага доста от себе си, това е обяснимо, но въпросът защо именно тази тема е избрал за романа си, няма отговор. Темата не е от поносимите по времето на излизането на книгата за консервативното българско общество, нито десетилетия след това, за което красноречиво говори фактът, че второто издание е чак през 1992 г.

През октомври 1930 г. писателят Месечков, приятел от детинство на Борис Шивачев, пише във в. “Литературен глас”:

“Днес времената са по-други. И все пак ще се намерят хора, които да хвърлят камъни върху “Изобретателят” и неговия автор. Нищо чудно в това. Простаци и тартюфи винаги е имало…

Но аз вярвам в читателя, който има свое мнение. В добрия и интелигентен читател. Той бездруго ще оцени романа. Ще разбере чувствата на автора и героите… При това ще добавя, че “Изобретателят” не е само роман на психоанализа и извратено полово чувство. Той е същевременно социален и космополитен роман. Може би първият космополитен роман в българската литература. Колкото за критиците – очаквам със спокойствие тяхната присъда.”

Съдбата на “Изобретателят” несъмнено би била друга, ако авторът бе западноевропеец. Появата на романа обаче несъмнено разширява и провокира доста еднотипния масив на българската литература от 30-те години на миналия век – литература, често затваряща се в регионални и тесни рамки. В своя автограф, датиран на 15 октомври 1930 г., известният по-късно писател Хорхе Карера Андраде от Барселона пише: “На големия български испанист Борис Шивачев - един от най-изявените днешни писатели на млада Европа, със сърдечен поздрав”.

Че Борис Шивачев е изпреварил времето си говори и виждането му за бъдещето на Европа, пубикувано в статията му “Европа трябва да се европеизира”, отпечатана във в. “Българска култура” през 1931 г.:

“Понятието европеец е също по-висша категория, отколкото понятието българин, французин или немец. Всъщност понятието европеец е в процес на образуване - en train de se former, както казват французите. И затова не само ние, българите, но и французите, и немците, и всички останали народи в Европа ще трябва да се европеизират. Защото Европа чрез последната война доказа, че е още твърде варварска. И това варварство продължава и днес. Само когато паднат митническите бариери, когато се притъпи националното чувство и се даде пълна свобода на малцинствата, само тогава ще имаме една истинска Европа. Една Европа, федерирана на базата на равенството, братството и свободата и населена с истински европейци”.

Ако преди 86 години потърсиха в “Изобретателят” сексуалността, то сигурно трябва да минат още толкова година, за да се оцени цялостно този оригинален роман за съдбата на българските емигранти.

Из „Изобретателят“

Краят на една странна история

Борис Шивачев

Неделя, 31 декември…

Тази сутрин, към 8 часа, дойде в квартирата ми изобретателят. Толкова рано! Сигурно е искал да ме свари, преди да изляза. А аз съвсем не го очаквах. Трябвало сме пак да правим някакви обиколки по строежите. Той настояваше. Най-после се съгласих!

- Добре, дон Рикардо, но знайте, че днес е последният ден на моята служба при вас!

- Стига толкова!... Ще видим!... Само по-скоро…

Но има нещо тайнствено в гласа на изобретателя.

В пет минути аз съм готов. Излизаме. Пред пътната врата ни чака едно луксозно такси. Прави ми странно впечатление, че дон Рикардо е дошъл с наемна кола. Защо ли?...

Ние се движим с голяма бързина по гладкия път. Винаги съм обичал шеметното движение напред. Струва ми се, че само в такива моменти напълно изживявам живота…

…Може би това е така, защото аз съм динамична натура…

Но дон Рикардо прекъсва моите мисли:

- Е! Днес отиваме в Морон.

- В Морон!... – учудвам се аз.

- Нима се страхуваш да отидеш дотам?...

Навън е чуден ден. Слънцето милва със своите лъчи земята. Наоколо ни летят бели вили с грациозни колонади и пространни галерии. Парковете приличат на разкошни килими, за миг проснати от невидима ръка. Аз мълча, отдаден в обятията на шеметното движение. Изобретателят спуска сините копринени завеси на стъклата.

- Хуан, не мога да търпя тази ослепителна светлина – мърмори той.

Аз не отговарям нищо. Все пак мен ми е неприятно. А дон Рикардо е тъй мил. Тъй бащински мил. Шегува се. После започва да ме тегли за ухото, да глади къдрите ми. С една дума, вечната сцена в автомобила! Става ми непоносимо тежко. Изобретателят забелязва това:

- Хуан, защо си тъй печален?

- Мисля за моята родина, дон Рикардо.

- Не, сигурно за своята любовница мислиш.

Настъпва пауза. В очите на изобретателя загоряват пламъчета. Малки пламъчета, които приличат на блуждаещите огньове в пампасите. Изведнъж усещам как неговата ръка залазва по бедрото ми. После почувствам щипане. И пак тази отвратителна ръка, като огромно пипало на черна мисъл! Тя продължава да пълзи. Не се съмнявам къде отива. Треперя цял. Разбирам, че сме на една крачка от непоправимото. Нека. Щом той иска… През очите ми наднича ужасът. Аз повдигам взор. Погледите ни се счепкват.

- Какво правите, дон Рикардо? Защо ме щипете? – И аз отмятам ръката.

Изобретателят се смее нервно:

- Нищо. Исках да видя плата на твоите панталони. Извинявай, че те ощипах. Наистина разкошен английски плат!... – И неговата ръка отново запълзя. – Каква мекота!...

Почувствах как пръстите ми се превръщат в стомана. Нима накрай ще трябва да извърша престъпление! Хванах като с клещи ръката му. Изобретателят изохка:

- Ей, варварино, внимавай, че ще ми строшиш китката!

- Внимавайте вие! Какво търсите там?

- Страшно дете си, Хуан. Нима не мога да подхвана там? Една жена хиляди пъти по-лесно би се съгласила да… И при това не забравяй, че тя е жена…

- Дон Рикардо! – изкрещях аз като луд. – Пазете се, дон Рикардо! Вие знаете, че аз съм човек, способен да влезе и в затвора… Лицето на изобретателя стана бяло като тебешир. Широко се разтвориха очите му, в дъното на които видях собственото си безумие. Но той не извика. Може би в него момент той беше изгубил гласа си. И двамата треперехме като пожълтели листа, люшкани от безмилостен вятър. Аз пуснах ръката му. После вдигнах завесите на стъклата. Сребърна светлина нахлу в купето. Изобретателят се беше свил мълчаливо в единия ъгъл на седалището. Той изглеждаше тъй грозен и тъй стар. Беше се състарил в един миг с десетки години.

- Но къде отиваме ние? Слушайте, дон Рикардо. Кажете на шофьора да обърне веднага колата. Ако ли не, то аз…

(В ръкописа следва половин страница, плътно задраскана с мастило. А непосредствено след нея личи, че са откъснати няколко листа от тетрадката.)