С букет от чудодейни мазила

Плешиви политици се борят за буйна коса

След освобождението от турско първите депутати махат фесовете и установяват, че ориенталската капа е оголила теметата им

Лишени от растителност глави на държавни мъже умуват как да смаят с перчеми българския народ. Голото теме неприятно лъщи и отблъсква масите, внушават им предприемчиви бербери. Тикат в ръцете на политиците чудодейни мазила, с които отново да заселят мъдрите си възвишения.

След освобождението от турско първите депутати в Търново махат фесовете и установяват, че ориенталската капа е оголила теметата им. За разлика от калпака, фесът изяжда косата в равномерен кръг и този белег издава, че си бил подлога на поробителите.

Иванчо Хаджипенчович например с фес подписва смъртната присъда на Васил Левски, а гологлав слага параф под Търновската конституция. За да заличи срамния знак на темето, депутатът си купува “Възродител на космити”. Мазилото е безвредно, изчиства пърхута, “дава сила, счестявание и бляскавина на косити”, внушават производителите.

“Имате ли пърхут? Падат ли ви косите?”, пита конкуренцията. После нарежда на олисялите: “Избягвайте от всякакви неща, публикувани по разни вестници, и бързо идете в бръснарницата на Гица Георгиев, срещу “Червен рак”, земете английски “Мел Роз”, той е единственият цяр на света, който надминава всичките други води и помади.”

Димо Казасов имал само един косъм. Самотното растение било своеобразна антена, която улавяла актуални сигнали. Всяка сутрин неговият притежател отварял прозореца и си показвал главата. Политическите ветрове обръщали косъма надясно или наляво и стопанинът му знаел какъв курс да поеме. По този начин Казасов влиза в българската история като най-хлъзгавия политик.

Когато и този косъм започнал да линее, Димо търси цяр в бръснарницата на Борис Иванов. Срещу 5 лева получава шишенце с “чародеен елексир”. Бърза да го пробва, но фигарото го спира: “Чакайте, чакайте, господин Казасов. Знаете ли как се употребява това, което купихте?”

“Свивате дланта си и изливате в нея малко от течността - инструктира го той. - След това почвате усилено да търкате с нея косата до изсушаване. Свършите ли тая работа, никога не забравяйте да си измиете старателно ръцете със сапун, защото иначе ще ви израснат косми и по дланите.”

За Гица Георгиев, Борис Иванов и други столични коафьори разказва коренячката софиянка Райна Костенцева.

Почти нямаше бръснарница без музикални инструменти - на първо място мандолина и китара. Бръснарите обичаха музиката

На жени, които си подстригваха косите, се гледаше с лошо око. Смятаха ги или за социалистки, или за кабаретни артистки, или за леки жени

В стара София съвсем не липсваха и специалисти, които се грижеха за разкрасяването и поддържането в изрядност на мъжкото лице. Майсторите на това нелесно изкуство бяха бръснарите. Бръснарят, или “фигарото”, приличаше много на своя оперен събрат. Главната прилика се състоеше в словоизлиянията и сладкодумството, с които привличаше и задържаше търпеливия клиент.

Тогава нямаше никакви ножчета за бръснене и бръсненето ставаше с голям бръснач, който преди всяка употреба се точеше на един мазен каиш или на специален черен точилен камък. Бръсненето вкъщи не се практикуваше, пък и не беше нужно, след като “фигарото”, освен че обръсваше клиента си много евтино, извършваше и своите козметически манипулации и го правеше и по-красив, и по-млад…

След обръсването лицето се масажираше продължително, косата се измиваше и напомадваше, после се поръсваше обилно с така нареченото ливанто (парфюм).

Татко имаше един приятел, на име Горчо, в махалата Куручешме и там ходеше да се бръсне. Водеше и мене да ме стрижат. Бръснарницата на Горчо се намираше срещу днешната Съдебна палата. По външния си вид тя не се отличаваше от бръснарниците в другите махали. Лете входната врата се състоеше от висящи шнурове, нанизани с малки тръстикови пръчици и разноцветни мъниста. При влизане и излизане едно весело “дзън-дзън” посрещаше и изпращаше клиента. Фирма нямаше. Заместваше я едно тенекиено полулегенче над входа, което беше символ на бръснарската професия. Такова полулегенче се поставяше и под брадата на клиента при бръсненето, през времетраенето на което сам клиентът го държеше в ръка.

На прозореца на всяка бръснарница имаше поставени стъкленици с пиявици, а други - с розова вода. Ако прозорците бяха два, имаше място и за саксиите с обички и мушкато. Цялата мебел се състоеше от стол и огледало на стената срещу него. Отстрани - шкафче-витрина и флакончета за ливанто и помада. На стената стоеше лавицата с инструментите на бръснаря, а на отсрещната стена - обичайната клетка (кафез) с канарче и виенската олеография “Бръснене”. Имаше и ликовете на княз Дондуков и генерал Гурко. Горчо беше русофил, съпартизанин на баща ми, и обичаше да поставя на стената руски знаменитости.

Една друга характерна особеност отличаваше столичните бръснарници. В повечето от тях стените бяха украсени с тривиални репродукции, но имаше и картини-репродукции от произведенията на велики художници. Най-често се срещаха картините “Шильонският затвор”, “Островът на мъртвите” от Бьоклин и др. Най-много бяха картините с любовни сюжети - “Ромео и Жулиета”, “Вакханката”, “Двамата неразделни” и др. подобни.

Имаше и картини със сюжети из живота на влюбени жени или изоставени от любовника си девойки. На картината те бяха меланхолични, обикновено седнали самотни край някоя рекичка или изправили се край някое самотно дърво, потънали в тъжни размисли. На други картини се виждаше как двама са се прегърнали или как млад мъж е паднал на колене пред любимата си и я моли за снизхождение и пр.

Почти нямаше бръснарница без музикални инструменти - на първо място мандолина и китара. Бръснарите обичаха музиката. Много от тях свиреха на тези инструменти, а други се опитваха да изпълняват разни песни.

Допреди двадесетина години в бръснарниците имаше и една популярна репродукция от картината на Морозов “Първа целувка”. Изобщо столичният “фигаро” се стремеше да се представи като човек с художествен усет.

Горчо беше един от изтъкнатите софийски бръснари и сам се гордееше, когато го наричаха “фигаро”. Появеше ли се клиент, Горчо се затичваше и с любезна усмивка бързаше да му стисне ръката и да му каже “добре дошъл”. Най-често се обръщаше поименно: “О, чичо Пано, добре ми дошъл, заповядай, влез! Радвам се, че те виждам такъв бабанка. Да си ми жив, сто години да ми влизаш в дюкяна!”

- Скоро, Кузо - подвикваше веднага Горчо към слугата си (слуги наричаха момчетата, които се учеха на бръснарски занаят и които в началото извършваха цялата работа по почистване на дюкяна, купуване на продукти и пр.), - изприпкай бързо и поръчай едно кафе за чичо ти Пано! Ама тежко, сладко, алатурка, преварено!”

Горчо познаваше отлично вкусовете на клиентите си и знаеше кой какво кафе пие: тънко сладко, тежко сладко, синджирлия, с каймак или без каймак. Черпеше и рахат локум от една седефена кутия. Бръсненето трябваше да представлява удоволствие, а не мъчение за клиента.

Щом дошлият биваше настанен да седне, Горчо започваше разговор. Първо го запитваше как е със здравето, как са домашните му - жената, децата, внуците и правнуците. Почти всичките членове на клиентските му семейства той назоваваше по име. Сетне се осведомяваше как върви “алъш-веришът”, какви планове крои приятелят за разширяване на търговията си и т. н.

След завършване на приятелските разговори Горчо започваше да обработва лицето на клиента си. Това той правеше най-грижливо, с голямо внимание и съсредоточеност, сякаш твореше отдавна замислено художествено произведение.

Първата модерна бръснарница беше на придворния “фигаро” Гица Георгиев, специализирал занаята в Букурещ. Бръснарницата му се намираше срещу двореца, в края на изчезналата улица “Търговска”. Имах и аз удоволствието веднъж да се подстрижа у него. Бях вече студентка. На жени, които си подстригваха косите, се гледаше с лошо око. Смятаха ги или за социалистки, или за кабаретни артистки, или за леки жени.

Въпреки смелостта ми да вляза в бръснарница за мъже, когато бях седнала и зърнах на съседния стол моя професор Беньо Цонев, закрих лицето си с вестник, за да не ме види. Нашите професори не обичаха социалистките. Но последните се реваншираха, когато вдигнаха бунт заедно с колегите си студенти срещу професорите. Правехме манифестации, митинги, обструкции и освирквахме всеки наш професор, където и да го срещнем.

Гица Георгиев продаваше и артикули за разкрасяване на женското лице: пудри, кремове, помади, парфюми и още редица други загадъчни козметични средства. Но нито една жена не дръзваше да влезе и да си купи от тях. Мъжете, които обичаха да глезят жените си, сами ги снабдяваха с парижките пудри и парфюми на Гица Георгиев.

След Гица Георгиев отвори модерна бръснарница Борис Иванов - на ъгъла на улиците “Леге” и “Ал. Стамболийски”. После се появиха и други модерни бръснарници, където се продаваха течности за боядисване на побелели коси, мустаци и бради. Продаваше се и един специален гребен за същата цел. Разбира се, всички тези вещи и подмладяващи средства бяха малотрайни и в повечето случаи неефикасни. По улиците се срещаха хора с позеленели коси, мустаци и бради вследствие употребата на “чудодейните” разкрасителни средства.

Старософиянският бръснар не беше само бръснар. Той беше и лечител и зъбовадец. В града имаше само един дипломиран зъболекар - д-р Мушлер, но никой не се обръщаше към него, когато трябваше да се вади зъб. Населението си знаеше за зъбовадец бръснаря, а го считаше и за лечител, който лекуваше с пиявици и вадеше зъбите с клещи, пък дори и пломбираше малките каверни със смес от сребърен прах и живак.

В нашата махала Баня баши се намираше бръснарницата на Петре Герунда от Велес. При него са ме водили да ми вади зъб и да ми пломбира малка каверна. След като прегледа проядения зъб, той каза: “Не е уфатен нервот, ке му клаиме пломба.” Така и стана. Пломбата се задържа, докато се смениха детските ми зъби.

(Със съкращения)