Райна Костенцева: Цените, парите и доходите

След като изпълни дълга си

Славният български лев чака пенсия

До войните двулевката покрива дневния бюджет на едно средно семейство

Парите, които бяха в обращение, започваха от петачето и свършваха до 500-левовата банкнота

В чакалнята на еврото ще бъде подпечатана пенсионната книжка на българския лев. Минал през превратностите на историята, той славно изпълни дълга си към отечеството. Ще има само нумизматична стойност.

След Освобождението бюджетите за 1879 и 1880 г. са гласувани във френски франкове. На 4 юни същата година е приет “Закон за правото на резание монети в Княжеството”. С него левът става национална парична единица. Първите монети са пуснати през 1881 г., а първите банкноти през 1885 г. Те са отпечатани в Лондон в купюри от 20 и 50 лева.

“В замяна на тая банкнота Българската народна банка плаща предявителю двадесет лева злато”, обещава ценната хартийка. Отдолу стоят подписите на управителя и касиера. Управител на БНБ е Иван Евстратиев Гешов. Родом от Пловдив, завършил финансови и политически науки в Манчестър, той е бащата на българския лев.

Още докато се разплащаме с франкове, Учредителното събрание в Търново гласува: “Народните представители съгласно с член 139 на Конституцията получават за всякой ден, доде трае сесията, по 15 фр. наднични пари и още за пътни разноски за отиване и връщане по 50 сантима на една верста.”

В условията на домашната валута дневните са обърнати на 15 лева, а пътните стават 60 стотинки на километър. Това е значителна сума, като се има предвид, че до войните царува евтиния. Хлябът и млякото са по 20 стотинки, а доброто месо върви 60 стотинки килото. Двулевката покрива дневния бюджет на едно средно семейство.

За онова блажено време разказва Райна Костенцева (1885-1967). Тя е една от най-оригиналните българки. Има два брака, пуши наргиле, язди кон, лежи в мюнхенски затвор. Умира в мизерия, забравена от всички.

Трудно ми е да си припомня сега подробности от някогашното всекидневие, но все пак няма да забравя онова, което ми е направило по-силно впечатление. Тогава от чаршиите, от Женския пазар и от бакалите в сокаците, а по късно и по улиците, се купуваха главно хранителни стоки, които по онова време наричаха “съестни продукти”. Колко точно обаче са стрували тия продукти по единични цени, сега не мога да си спомня, а и никога не съм ги знаела, защото в нашата къща всичко се внасяше на едро и се знаеха само цените на едро.

Но тъй като ние не си служехме с домашни помощници, а родителите ми бяха заети с всекидневен труд, почти единствената възможна помощ за моите детски сили, освен ходенето на чешмата за вода, беше да придружавам майка си при пазаруването на Женския пазар и да нося някои от по-леките пакети.

Спомням си, че на тоя пазар първоначално една ока масло струваше толкова, колкото по-късно за същата цена се продаваше и един килограм. Птиците се продаваха, без да се мерят на някакви кантари, а цената им се определяше на око. По-голямата се продаваше малко по-скъпо.

Някогашните домакини купуваха яйцата, които донасяха селянките на софийските пазарища, по пет пари едното, но някои намираха връзки и чрез пътуващи в провинцията хора, каквито бяха железничарите, си доставяха яйца по 4 пари. Една пара икономия не беше без значение за семейния бюджет, особено по Великден, когато се купуваха голямо количество яйца, за да се раздават според обичая с цели паници на гостите.

Домакинята тогава не работеше нищо друго освен домашната си работа и се чувстваше морално задължена да пести колкото е възможно повече.

Едно средно семейство живееше по онова време с около 90-100 лева на месец, като се има предвид, че печелеше само мъжът и че една от големите заплати беше средно 100 лева. С тази сума семейството, примерно - от мъж, жена и две деца, гледаше да преживее, пък и да отдели нещичко за “черни дни”.

В София имаше и много бекяри. Те се хранеха в гостилниците, които тогава се наричаха ахчийници и където клиентът можеше да си поръча и половин порция от всяко ядене. По-бедни хора отиваха в тези гостилници, поръчваха си по една супа и тъй като хлябът беше “безплатен”, т.е. - включен беше в цената на ястието, изяждаха по половин килограм хляб. Така те по-евтино утоляваха глада си. Имаше също и абонаментна система за хранене в тях - срещу 40-50 лева месечно.

Най-голям разход представляваше обаче наемът за жилището, ако семейството не притежаваше своя собствена къща. Но бедата беше и другаде: всеки софиянец разполагаше с жилищно помещение само за личните си нужди и не даваше нищо под наем. Под наем търсеха жилища само чиновниците и дошлите от провинцията семейства.

В нашия двор построихме нова къща (вила в старобългарски стил), която съществува и днес. Намира се в пасажа на седеметажната сграда на бул. “Княгиня Мария Луиза”, в диагонал на кино “Цанко Церковски”. Баща ми беше направил задължения и ние останахме да живеем в старата къща, докато се изплати новата.

Две стаи и кухня, напълно самостоятелни, нае от нас един инженер французин. Той заплати още при първото поискване сумата 45 лева месечен наем. Татко му поиска толкова и той без пазарлък се съгласи на драго сърце. Това беше наистина един солиден наем, като се има предвид, че нашият месечен доход беше един от най-високите. Чужденците, разбира се, получаваха много повече и затова можеха да плащат скъпи наеми. Най-любопитното беше това, че баща ми бе поискал този висок наем с цел да има място за пазарлък. Но чужденецът току-що бе пристигнал в София и не беше запознат ни най-малко с ориенталските навици за купуване и продаване.

Веднага след Освобождението и в първите две десетилетия след него заплатите бяха много ниски и се заплащаха обикновено в златни лева. Това продължи до Балканската война - 1912 г., след което и заплати, и цени започнаха бързо да се повишават.

Един чифт обувки, които се наричаха кундури, струваше 3-4 лева. За старософиянци това беше висока цена. Те носеха йемении, или както ги наричаха - турски калеври, които струваха значително по-малко. Имаше и такива, които сами си майсторяха подобни обувки. Това правеха главно селяните. Ако Нане си е купил кундури за Великден например, той ги пази като очите си и ги обува в най-големите празници, за да го видят на хорото, че не е без нови обувки. Обуваше ги и когато станеше кум на младоженци. В делник на нивата ходеше само с опинци или бос.

Във връзка с провежданата от него митническа политика за защита на националната промишленост от чуждата конкуренция министърът на финансите Петко Каравелов беше издал едно нареждане, според което всички чиновници трябваше да се обличат във вълнени, шаячни дрехи, каквито и сам той носеше.

Веднага след публикуването на това нареждане (във формата на заповед) софиянки седнаха пред становете си и започнаха да тъчат грубите шаячни платове.

Парите, които бяха в обращение, започваха от петачето и свършваха до 500-левовата банкнота. Имаше пари от мед, никел, сребро и злато. Най-малката пара беше петачето - пет пари. Две петачета правеха рупче. Когато го наброяваха заедно с други пари, казваха например “три и руп”, а за три гроша и 30 пари - “три и зола”. Гологаните бяха от мед и скоро почерняваха. Но понеже бяха едри монети и не се губеха между другите пари, казваше се между народа “чер гологан не се губи”. Този израз имаше преносно значение.

Рупчетата и петачетата бяха от мед или никел и лесно се губеха. При Каравеловото министерстване бяха пуснати в циркулация монети от една и две стотинки, които населението нарече “лорчета” и “виолчета”, по имената на двете дъщери на Каравелов - Лора и Виола. Два гологана съставляваха грош. Той беше от никел. От сребро бяха левът и 50-стотинковата монета. По размери тя беше малка като петачетата. Имаше и петолевки, които бяха от сребро и големи 4,5 см в диаметър. А също така книжни петолевки, десетолевки и др.

Монетите и банкнотите се фабрикуваха в странство. Най-голямата парична единица - монета, беше наполеонът (от злато). Четири петолевки правеха един наполеон. Имаше и половин наполеон, също златен. Върху монетата стоеше образът на Луи Наполеон. Казваха ги още луидори, все на името на същия френски крал. В обращение се пускаха и турски жълтици, наречени турски наполеони или лири. Те бяха по-скъпи от френския наполеон. Двадесет турски лири струваха 24 български лева. Някогашните моми и булки си правеха от тях гердани и колиета. Наричаха ги пендари.

Имаше банкноти с много висока стойност. Виждала съм от тях само 500-левовите. Хилядолевки, каквито съществуваха, не съм. Само съм чувала за тях.

Доста разпространено наименование носеха книжните пари - “помашки”, от руското “бумажки”.

От всички видове монети петачетата имаха най-голямо употребление. Когато главата на семейството донасяше припечеленото или заплатата си, от другите пари правеше фишеци, а петачетата оставяше у домакинята за лептата й в църковния дискус, за свещите, които палеше пред църковните икони за здраве и помен за умрелите, за подаяние на просяците, които упорито чакаха пред църковните врати и подлагаха ръка за милостиня.

(Със съкращения)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи