Районният инспектор – възход и падение

Ако можеха да говорят, двете бюра в маломерната стаичка на полицейския инспектор в един софийски квартал, сигурно щяха да се оплачат: „ Ох, вижте ни, моля ви се, какви сме жалки, подпрени сме със стари вестници, за да не се клатим, едва се побираме в теснотията върху тоя скъсан балатум!“

Но и безмълвни, паянтовите мебели, заврени в нещо като трафопост, предизвикват съчувствие: грохнали са от старост, веднага се вижда, че са пропуснали да се пенсионират след дълга служба в милицията...

Интериорът в базата на пазителите на реда се допълва от два вехти компютъра. Единият инспектор Христов* сам си го е купил. Както и телефона, и течащият хладилник „Мраз“, и закачалката. Взел ги е на старо, с пари от заплатата. Не се оплаква - обичал си „кабинета“, макар да бил като камера зиме и като сауна лете, а като приемал граждани гледал да им привлича вниманието, така че другото да не се забелязва.

Домоуправителите го наричат „кварталния“. Но малцина от многоетажните блокове го разпознават. По заповед на служебния вътрешен министър неотдавна по входовете бяха разлепени бележки с координатите му в т.нар. „инициатива за възстановяване на връзката с обществеността.“ Той не бил забелязал оттогава повече да му звънят – много хора и по-рано имали номера му и се обаждали по всяко време на деня и нощта. Доволен бил обаче, че неговата длъжност се обявява отново за номер едно, както било в препоръчаната ни през 2007 г. от ЕС стратегия „Полицията близо до обществото“. Смятал, че това е „цивилизованият подход“, за разлика от онзи, при който маскирани от НСБОП се показват по телевизията като екшънгерои и тръшкат по земята разни вързани хора.

Една жена се върнала наскоро от Америка и му разказала такава история: Върви си там по улицата униформен и една бабичка го вика от двора - „Г-н полицай, свалете ми котката от дървото! Настинала е, а не ще да дойде на топло!“. Полицаят веднага се отбива от пътя си, качва се до върха на една топола и сваля долу животното: „Готово, госпожо!“

Как ли ще постъпи в такъв случай нашият блюстител на закона? Ще тръгне ли да се катери за една хремава котка по клоните? Ето отговорът: той в такава ситуация едва ли ще изпадне. Знае девиза на полицията в САЩ – „Да служи и да помага“. Би искал като пешите патрули в щатите да прави това, но то от него тук не се очаква. За българите не е обичайно да се обръщат за услуги към полицая. Те го викат в краен случай, когато са бити, обрани или измамени. Очакването от него е да репресира - да слага белезници, да гони самонастанили се в чужда квартира, да плаши пияния съпруг, който обича да бие. Така е у нас още от времето на милицията. И никакви взаимствани от чужбина девизи не са го променили.

Христов е трийсетгодишен, не е работил в милицията, но като разговаря с възрастни хора от своя район, забелязва у тях известна носталгия - умиление от реда, които кварталният милиционер въдворявал. В соцвремената, разправяли му стари софиянки, не сме и сънували толкова кражби, обири, наркомани, опасни луди, проститутки, клошари...Тогава обаче в неговия участък са работили седмина – един офицер и шестима сержанти. Сега са двама – той и младшият районен инспектор, който работел и като бояджия, че имал да изплаща гарсониера и телевизор.

Кварталният трябва да познава всеки човек на територията, за която отговаря, казват експерти по сигурността. Лесно е да се каже. Христов е ориентиран в поверените му улици и булеварди. Но за да познава всеки, трябва да е внук на баба Ванга. На „неговата“ територия има голям пазар, гара, мол, две предприятия, стотина фирми, общежитие за бежанци, телевизия, спортна зала, кино, три посолства и стотици жилищни блокове. В тях са регистрирани 15 000 души, от тях 2000 чужденци. Хиляди мъже и жени се извървяват денонощно през хотелите, хостелите, автобусните спирки, метрото. Как се следи такова множество? Как инспекторът успява да реагира в него на всяко престъпление, да предвиди престъпните намерения, да помогне навреме на потърпевшите? Изобщо – как протича неговият работен ден?

Става в шест. Води на детска градина по-малкото си дете и отива на оперативка в полицейското управление. Пита дежурния: има ли в неговия район през нощта произшествия и арести? Няма? Добре. Шефовете на криминалната и охранителната служба му връчват куп преписки: подадена е жалба за нарушаване на нощната тишина, друга – за съседски скандал, трета – за домашно насилие, четвърта – за строшена с камък витрина, пета – за надраскан с пирон автомобил. Негова задача е да разпита жалбоподатели, заподозрени, ответници и да докладва писмено на държавното обвинение. Отделно трябва да направи предупреждения на „лицата, уличени в постоянна противоправна дейност“ - тия, които пиянстват, крадат, продават наркотици и проститутки. Задължен е да съдейства на колеги, които по прокурорско разпореждане изземат вещи, а също да придружи съдия – изпълнители до длъжници на „неговите“ адреси. Разнася призовки. Следи чужденци от рискови държави. Проверява за оръжия с изтекли разрешителни. И прави ежедневната си обиколка на района, която е задължителна. Има утвърден маршрут, който изминава пеш – върви с чести спирания над 5 километра. По пътя му са „уязвимите места“ с криминалния контингент – градинката, където наркоманите се друсат, спирките, от които се качват в рейсовете джебчии, входовете, в които нощуват скитници или се правят сексуслуги. Като видят униформата, някои бягат, но други го подкачат, подиграват се, от опит знаят, че той не може нищо друго да направи, освен да им каже: „Хайде, изнасяйте се и недейте така“. От оперативен интерес за него са и базарите, посолствата, училищата, наминава при децата през междучасията. Разговаря с охранители, учителки, продавачки - така добива информация, която докладва. Отнася по някой юмрук и шамар, когато някои се бият, а той ги разтървава. Преписките отработва едновременно с всичко това. Снеме ли от някого обяснение – тича до кабинета, включва компютъра, праща докладната в прокуратурата, пак излиза...Обходът свършва в четири следобед – часа, от който почва приемното му време за граждани. В пет и половина свършва, но си тръгва доста по-късно. Има писмена работа за довършване. И тъкмо заключва, влиза жена и плаче: „Съвет поне ми дай. Мъжът ми всяка вечер се прибира пиян, синът ми се кани да му счупи главата“...Кварталният е и семеен консултант. Изтърпява всякакви оплаквания. Психичноболни с мании непрекъснато го разкарват: ела да видиш, пускат ми газ, ядат ми нощем от хладилника, облъчват ме с радиоактивни камери...На всичкото отгоре изпълнява тъпи заповеди. След трагедията в Лясковец му заповядали да състави списък с всички психари и да следи да си вземат лекарствата. Отде да знае кой е луд, кой нормален? И как да бута на откачалките хапчетата в устата!

Задълженията му може още дълго да се изброяват.  В Инструкцията № 1-41 те са упоменати в 35 члена (от чл. 15 – до чл. 49) и над 200 точки и подточки към тях: участие в специални операции; охрана на масови мероприятия – митинги и мачове; изготвяне на предложения за безопасност на движението; разкриване на криминални и икономически престъпления; издирване на лица; съставяне на актове; задържане под стража; принудително отвеждане на разпити; проверки на охранителни фирми и лични карти...Ако шесторъкият Шива беше квартален в „Люлин“ например, където живеят 350 000 души и има всичко на всичко около 100 полицаи, вместо 200 по щат, той щеше да каже, че му трябват още сто ръце и сто очи, за да се справи.

С прекалената си заетост инспекторът често изпада в положението на оня чиновник от романа на Илф и Петров, дето го търсят навсякъде, но него го няма никъде, защото е зает с нещо друго. Обаче няма как да мързелува. Да беше разследващ полицай, щеше си подремне и после да каже, че прокурорът бави указанията, а свидетелите не се явяват на разпит...Но на районния началството от РПУ-то му звъни постоянно: в тоя час те искам там и там! Прокурорът напира: готова ли е проверката? А гражданинът жалбоподател държи неговият проблем пръв да бъде решен, ако не – пише оплаквания или се обажда на Хекимян. Това е положението. Гражданинът има права, а полицейският инспектор – задължения. И тръгва по инстанциите да дава обяснения. Оправдава се и за независещи от него неща. И за тъпите си началници. Извинява се и на бабичките, които се провикват от терасите: аман, тия кучета ще изедат децатата, тия дупки строшиха на сина ми колата! И съдействие не чака. Очевидците на престъплението да дадат показания? Да, бе, да не са луди да се разкарват? На бандита да направят описание? Не, защото ги е страх... И с бездомниците си хваща белята. Води ги по болници, но там не ги щат - били въшлясали. През зимата прибрал един у дома си. Бил строителен предприемач, задлъжнял, пропил се, изгонила го жената, хванал диабед, отрязали му крака...

А дали му се случва да чуе от някой „благодаря“? Рядко. Инспектор Христов го обръща на майтап: „За мерси не работим“,. А за какво? Понеже е натрупал стаж, получава 800 лв. брутно, или 666 лв. чиста заплата. А 200 лв. месечно му струва парното. Ами за ток? За наем? За храна? За тетрадки на децата?

Поне 7-8 пъти повече получават пешите патрули в другата Европа: в Германия - 2300 евро, в Испания – 2100 и тъй нататък, а отделно са обществените им облаги - не плащат данъци, пазаруват с намаление, почиват евтино.

Инспектор Христов не им гледа заплатите, знае, че ченгетата не са богати никъде по света. Но им завижда за удобните униформи, компютрите, колите, радиостанциите. При него всичко не достига - бензинът, хартията, химикалките...Кубинките си ги купува сам, куртката му е избеляла, от три години нова не му дават. Благодарен е все пак, че не обслужва като някои от колегите му девет села. Те търчат от село на село като изоглавени. Коли нямат, гонят автобусите, а те по разписание са само два пъти в деня. Ако в едното село заколят човек, а инспекторът е в другото, той няма как да иде на местопрестъплението, ако ще телефонът му да загрее и да споменават майка му от сутрин до вечер. Да не говорим за жена му. Тя е свикнала да чака – сама е и на Коледа, и на годишнината от сватбата.

Това „Във всяко село полицай“, дето го каза Борисов след като подаде оставка, е като в приказката „ ако имаше хлеб, хубава вода за попара, ама сирене няма.“ Най-голямото нямане е на кадри. Работата на кварталния изисква физически, психически качества и квалификации – боравене с оръжие, справяне с кризи, познаване на 150 норматива, храброст. И за какво е всичко това? За едно благодаря, което не се получава...

На негово място почти всеки би сменил занаята. Неслучайно 20 % от щата за униформени в МВР стоят празни, конкурси има, ала не и подходящи кандидати. И Христов се замисля, като го стегне шапката: дали да не последва онези 5000 свои колеги, които напоследък напуснаха МВР? Навън човек с неговите умения вероятно ще печели по-добре. Да, обаче някак си необяснимо той си харесва професията. И още нещо важно: забелязал, че малкият му син се гордее като го питат какво работи баща му.

* Името на кварталния полицай е променено, понеже разговорът се него е проведен без разрешение от пресцентъра на МВР.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи