Редакторът в Китайското радио за чужбина Тодор Радев пред „Труд“: Китайските инвестиции ще са повече, ако България работи за привличането им

Пекин не разглежда утвърждаването си като глобална сила чрез налагане на своите ценности и модел на развитие

Какви възможности отваря разширеното икономическо и търговско сътрудничество с Китай? Пропуска ли шансове България и какви? Познаваме ли Китай въобще и колко се интересуват в Поднебесната империя от страната на розата и киселото мляко? По тези и много други любопитни въпроси, разговаряме с редактора в българската секция на Китайското национално радио за чужбина, журналистът Тодор Радев.

- Г-н Радев, често се говори в България за перспективите, които отваря разширеното икономическо и търговско сътрудничество между Европа и Китай. Какви са наблюденията ви, от първа ръка, за нивото на българо-китайските отношения в последните години? И възползва ли се България от тези перспективи?

- Вербално на официално ниво отношенията ни са прекрасни, реално обаче те вървят трудно. България, като страна, не капитализира добрите чувства, които официален Пекин има към нея. Фактът, че сме втората държава в света признала Китайската народна република, на практика няма никакво значение, когато нещата опрат до реално сътрудничество, особено в търговията, икономиката и инвестициите. Въпросът обаче е какви перспективи за България отваря разширеното икономическо и търговско сътрудничество на Европа с Китай, и моят кратък отговор е - никакви. Ако българската страна, първо, не изработи стратегия за отношенията с Пекин – цялостна и в различните направления. Второ, не се постигне консенсус на политическо ниво тази стратегия да се провежда и да не търпи радикални промени в зависимост от това кой управлява. И трето, ако за реализацията на тази стратегия не бъдат привлечени хора, които познават, живели са, работили са, учили са в Китай, хора които говорят езика и познават китайската култура и които в България вече не са никак малко. На пръв поглед това звучи амбициозно, но тук не става дума за някаква грандиозна стратегия, а за такава, съобразена с българските реалности, възможности и капацитет. След обявяването на инициативата „Един пояс, един път“ и плановете на Пекин за мащабни инвестиции, ситуацията в Източна Европа се оказа много сходна с тази при влизането в Европейския съюз – огромни надежди за „изливане“ на пари, които за няколко години ще променят радикално икономическата ситуация там. Нищо подобно няма да се случи. Китай е страна, чиито изходящи инвестиции имат сравнително кратка история, а и източноевропейските страни имат ограничен опит с тези капитали. От тази гледна точка дистанцираността и изчаквателната позиция на България изглежда по-логичния и разумен избор, отколкото например еуфорията в съседна Сърбия. Моето мнение е, че без да изпуска от поглед какво се случва по линия на „Един пояс, един път“ и се включва или най-малкото да показва интерес към тази най-важна за Китай инициатива, България трябва да започне да провежда агресивна политика за разширяване на сътрудничеството и контактите на двустранна основа. Това трябва да бъде базата за бъдещите отношения, включително и като част от инициативата „Един пояс, един път“ и в различни други формати като „16+1“.

- Как подхождат другите европейски държави в отношенията си с Китай?

- Китай е стратегически пазар за най-големите европейски икономики, при това в дългосрочен план, и нито Германия, нито Франция, Великобритания или Италия са склонни да правят компромиси с националните си търговски, инвестиционни и икономически интереси в името на някаква общоевропейска солидарност. Всъщност става точно обратното, в Китай всяка европейска страна е сама за себе си, сама преценява доколко важни са u отношенията с Пекин и как да подходи към тях. Както се видя например от неотдавнашното решение на Гърция да блокира приемането на официална позиция на ЕС пред ООН по въпроса за човешките права в Китай. Разбира се, не би било коректно ако не спомена, че България е част от механизма за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа (форматът „16+1“). В това си качество страната ни отговаря за координацията в селското стопанство и културата и по тези две линии се вършат немалко дейности. От края на 2015 г. например, към Министерството на земеделието на България функционира Център за насърчаване на сътрудничеството в областта на селското стопанство между Китай и страните от Централна и Източна Европа. Благодарение на тяхната работа в Шанхай и Ханджоу бяха открити български павилиони, в които се представят български фирми и продукти; появиха се и различни неправителствени сдружения, работещи за насърчаване на търговските отношения с Китай. Това е правилната посока, но въпреки добрите инициативи, като човек, който отдавна живее в Китай, не мога да се отърся от усещането, че на официално ниво България се дистанцира от Пекин и неговите планове за сътрудничество с нашия регион. Последната визита на български премиер и министри в Китай бе през ноември 2015 г. на среща на „16+1“ в Суджоу. След което страната ни игнорира две важни събития за Пекин – форума на върха за инициативата „Един пояс, един път“ този май, и малко по-късно среща за регионалното сътрудничество със страните от ЦИЕ в град Нинбо, където официалното ни представителство бе единствено в лицето на посланик Григор Порожанов. И за да стане по-ясно какво внимание други европейски страни отделят на подобни събития, ще кажа, че в Нинбо Румъния прати двама бивши премиери.

- Има ли и какъв е интересът от китайска страна към България?

- В отношенията между Китай и България съществува един голям парадокс. И той е, че ако отношенията ни все пак се случват, то техен основен двигател е Пекин. Китайците са тези, които търсят по-активно контакти с българската страна, така че интерес от тяхна страна определено има.

- На какво ниво се осъществяват двустранните контакти? Можем ли да говорим за пропуснати ползи и какви – Словакия вече се утвърди като „хъб” за китайските инвестиции в Централна и Източна Европа?

- Когато се коментира въпросът за китайските инвестиции, трябва да се има предвид, че те са два вида – частни и държавни, които се разграничават също и по областите, в които се правят. Частните китайски инвестиции в момента се насочват главно към развитите западни пазари и са в нови и високи технологии, недвижими имоти, иновации, промишлен капацитет, т.е. сфери, които могат да им осигурят конкурентни предимства и технологии, които липсват в Китай. Не мисля, че в този сектор България би могла да се конкурира за китайски капитали, защото в челото на списъка тук са държави като САЩ, Германия и Великобритания. Другата група инвестиции, която се прави основно от държавни предприятия, и е главно в изграждането и управлението на инфраструктура, би била по-разумния избор за България. Тя обаче не се реализира, тъй като страните ни не могат да постигнат разбирателство за държавните гаранции по тези проекти. По време на срещата в Суджоу през 2015 г. министър Лиляна Павлова коментира въпроса с думите, че реализирането на инфраструктурните проекти трябва да става чрез концесии или публично-частно партньорство. Но без държавна гаранция и без очакване за доплащане при липса на намален трафик, като конкретната реализация на проектите зависи от инициативността на китайските компании. Китайците обаче засега не са склонни да инвестират при подобни условия, като това, което ги притеснява най-вече, колкото и парадоксално да звучи, е дали смяната на правителствата в България няма да доведе до промяна на отношението към техните инвестиции и в резултат да провали вече договорени проекти.

- Поднебесната империя е икономическият хегемон в Азия и Тихоокеанския регион въобще, какви цели според вас си поставя Пекин в близко и далечно бъдеще?

- Първо искам да направя едно уточнение, свързано с въпроса. От китайска гледна точка той съдържа две понятия – империя и хегемон – от които Пекин при всеки удобен случай не пропуска да се разграничи. Китай говори за себе си като за „голяма държава“ и не желае да бъде мислен нито като империя, а още по-малко като хегемон. И макар обратната теза да има немалко привърженици, както на Запад, така и в Азия, тази китайска позиция почива на няколко силни аргумента. На първо място, това е разбирането, че най-важното условие за пълноценното китайско развитие е поддържането на мирна и спокойна международна среда, изградена на принципа на многополюсността. На второ място, Китай е държава, която не разглежда утвърждаването си като глобална сила чрез налагане на своите ценности и модел на развитие. В Китай отдавна съществува разбирането, че идеология и икономика не бива да вървят заедно. От друга страна, с идването на власт на Си Дзинпин и особено с идеята му за реализирането на „китайската мечта за „велико национално възраждане“, е ясно, че Пекин вече не желае да бъде пасивен играч на международната сцена – курс, който бе зададен от архитекта на реформите Дън Сяопин и поддържан от неговите наследници Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао. И действително през последните години ангажираността на Китай в световните дела бележи видим ръст. Пекин в момента е най-гласовият поддръжник на свободната търговия и многополюсността в международните отношения, глас на развиващите се страни в стремежа им да получат по-голямо участие в глобалното управление, сред най-активните държави е за прилагане на Парижкото споразумение за климата. Тази ангажираност на Пекин като световен играч ще продължи да нараства, особено след обявяване на инициативата „Един пояс, един път“, тъй като тя предполага китайско присъствие в нетрадиционни за страната региони като Близкия изток, Централна Азия, Източна Европа, Средиземноморието, Балканите.

- Това предполага ли някаква промяна във вътрешнополитически и икономически план за Китай?

- В политическо отношение за Китай най-важна е стабилността, а това означава гарантиране на приемствеността в управлението. Откакто Си Дзинпин пое властта, се наблюдава тенденция към все по-голямо доближаване до традиционните конфуциански модели, практики и ценности като опозиция на западните. В този смисъл може да се тълкува и идеята за „китайската мечта за велико национално възраждане“. През есента тук предстои най-важният политически форум – 19-ия конгрес на ККП, на който ще бъдат извършени персонални промени по върховете и ще се оформи облика на следващото поколение лидери, които ще поемат ръководството на страната след пет години и на които ще се падне вероятно най-тежката досега задача – да затвърдят позицията на Китай като глобална сила. Що се отнася до икономическите цели, от няколко години Китай пренастройва икономиката си в нещо, което тук се нарича „ново нормално състояние“, при което количественият растеж отстъпва място на качествения. В момента ключовата дума за китайската икономика е „иновации“, страната се опитва да се освободи от имиджа си на фабрика на света, бълваща евтина и нискокачествена продукция и търси други двигатели на растежа, като разширяване на потреблението, нови и високи технологии, иновативни производства, модерен сектор на услугите.

- Какви са впечатленията на един българин от Китай, след близо 10 години прекарани там? Познават ли ни и доколко?

- Много е трудно да се каже доколко китайците ни познават и по-скоро бих отговорил с „не“, макар да има и много примери за обратното. България не е от най-разпознаваемите държави за обикновените китайци, но това е обяснимо – ние сме малка страна, в другия край на света. Наскоро се возих в такси, шофьорът ме пита откъде съм, аз му отговарям „България“, а той ми задава въпрос „Вярно ли, че там човек може да си купи жена? Прочетох го по интернет“. В друг случай, са ме питали дали България е в Африка. По-старото поколение свързва страната ни със социализма, което създава добро отношение. Китайците обаче са практични хора и когато общуват с чужденец, това, което ги вълнува, е дали в нашите страни се живее по-добре. Не се притесняват да навлизат в личното ти пространство - един от най-често задаваните въпроси е каква ти е заплатата. В последните години България започна да се свързва все по-често с розата и киселото мляко, доста китайци вече пътуват до страната ни като туристи, тук има една много позитивна и активна общност от българисти, за които популяризацията, поддържането и разширяването на контактите със страната ни е не просто професия, а кауза.

Нашият гост

Тодор Радев е завършил политология в СУ “Св. Климент Охридски” и специализирал е международни отношения в университета “Сун Ятсен”, и Сямънския университет в Китай. Бил е хоноруван преподавател по източноазиатски политически идеи и практики в Центъра за източни езици и култури към СУ. Работил е като журналист в България, а от 2009 г. е част от екипа на българската редакция на Радио Китай за чужбина в Пекин. Автор е на книгата “Китайците” и преводач на “Китайската мечта” на Си Дзинпин.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта