Режисьорът Стефан Командарев: На ръба на пропастта сме - разпадът е повсеместен

- Г-н Командарев, вашият документален филм „От признателните потомци“ въздейства по-силно и от най-острата публицистика. Може ли да се излъчва периодично по телевизията? Наложително е според мен.

- Освен режисьор съм и продуцент на филма и съм го предоставил на БНТ безвъзмездно точно с тази цел - да го излъчват повече, защото целта му е да бъде видян и ако може, да предизвика размисъл и промяна някаква. Надявам се да стане. Телевизията е добронамерена, особено след отзвука, който получи от социалните мрежи и от медиите.

- Наричате своя герой един от последните мохикани на идеализма. Какво ще стане, ако и последният мохикан изчезне? Какво ни очаква?

- Надявам се да не изчезне и най-последният мохикан. Героят на филма Георги Шопов, невероятен човек, дано да е дълги години жив и здрав, да дава своя пример. Но надеждата е този човек да има и последователи в крайна сметка. Както да има хора, макар и единици, които да следват неговия пример, така и да има някаква промяна на ниво държава, институции и пр. Във филма се разказва за отношението на днешните потомци към миналото и предците, което е показателно за цялостната криза на ценностите, в която е изпаднало обществото. До такава степен, че е на път да престане да бъде и общество. Защото онова, което крепи едно общество са културата и образованието, критериите за добро и зло, уважението към предците и т.н.

- Спомням си, че когато нахлу т.нар. демокрация, наред с еуфорията, митингите, надеждата за бъдещето, начена и мародерството по гробищата. Тогава Вера Мутафчиева го нарече „безпредел“. Започне ли се кощунстване над гробовете, значи оттук насетне всичко най-лошо да се очаква. Тъй се оказа, нали? И как може да се възпре?

- Това е тема на много дълъг разговор. Със сигурност не може да се възпре с някакъв епизодичен акт на един човек или институция. Единственият начин е да се появи някакво ново поколение политици с нов поглед към онова, което става в България. Но трябват спешни, екстрени, извънредни мерки по отношение и на образованието, културата, науката, защото разпадът е толкова повсеместен, че реално става дума за спасение. Ние сме вече на ръба на пропастта, ако не и направили първата крачка надолу. Виждам какво се случва като ниво на образование, нивото на студентите, което рязко пада в последните години, какво става в училищата, знае се, че в следващите три години 55% от българските учители ще се пенсионират, знае се, че мнозина от българските ученици са функционално неграмотни.

- Какво значи функционално неграмотен? Да го обясним?

- Значи, че чете и не разбира текста. Не разбира смисъла. И няма как другояче да е, когато България е страната, в която се отделя най-ниският процент от БВП в Европа за образование, наука и култура. Трябва да мечтаем и да се борим за промяна. Промяна, в която учителят отново ще бъде уважаван и професията му да бъде престижна, когато няма да кара такси, за да може да си плати парното, когато за култура ще се отделя много повече, отколкото сегашните нищожни пари и когато най-сетне се простим с тази невежа теза, че науката, образованието и културата трябвало да бъдат на пазарен принцип. Т.е. това, което се случва на гробищата, обект на документалния ми филм, е един от многото симптоми на голямото, което се случва тук и сега в България.

- Когато споменавате и образованието, понеже темата е паметта, как си обяснявате това, че все има пориви да се орязват класиците, понеже най-новите поколения не ги разбирали? Че те не разбират и физика, математика, но ги учат, нали?

- Не съм в течение, не съм запознат, но по принцип има вечни неща, които не се пипат, има и други, които търпят интервенции. Но иконите на една култура не бива и да се мисли да се махнат.

- И да се върнем отново на филма ви за идеалиста, който в гробищното запустение издирва и се грижи за паметта на нацията. Този филм според мен трябва да носи надпис „Забранено е излъчването му извън страната“.

- Защо?

- За да не се вижда позорът ни - какво ще кажат хората, както казваме открай време.

- Аха, значи ние тук да си гледаме позора и да не се излагаме пред чужденците. Според мен усилията са по-скоро да има с какво да се похвалим, а не да не се излагаме... Но това е реалността. И какво - да показваме нестинарки, балкантуристки песни и танци, това ли да показваме? Или да имаме реалност, с която да се гордеем? Но тъй или иначе един документален филм се показва и в родината, и по света. Така че този филм ще има и фестивален живот. Но акцентът за мен е да се гледа най-вече в България.

- Защо няма едно-едничко кино в столицата, което да прожектира документални филми?

- Защото по-забавно е в мола, хората да вземат кредити и да ги харчат в мола. Отиват там на кино и между другото пазаруват.

- Нека се пренесем към филма, който в момента монтирате. И той е на социална тема. Таксиметрови шофьори са ви героите. „Посоки“ сте го нарекли. Игрален на документална основа, доколкото разбрах?

- Един от шофьорите ми каза, че такситата са нещо като като социална служба. Тук идва всеки, който си е загубил работата. Има научни работници, учители, художници, държавни служители, от всички възможни професии. И какъв е единственият ход за тях - да станат таксиджии. Снимал съм и документален филм за двама учители - мъж и жена, които ловяха рапани. Заплатата им е 600 лв. Може ли да се живее така?

- Умен човек рече напоследък, че у нас няма вече работническа класа, няма и селячество, а има една новозародена класа по услугите. Сервитьори, певачки, готвачи и тям подобни. Шофьорите на таксита са част от системата на услугите. Тази класа би ли устроила някоя революцийка?

- Не мисля, че пътят минава през революциите, а чрез промени в образованието и културата.

- Е, добре, какво е посланието на филма ви „Посоки“? На ваше място бих го насочила натам - че тези хора са силата, която ще промени обществения ред.

- Не обичам да се говори за посланията на филмите ми. Добрите кинопроизведения разказват истории, които карат хората да мислят.

- Но нали всяко нещо, изречено в изкуството, води до поука.

- Разбира се, но не ми се иска аз да я дефинирам. Нека хората да видят филма, там нещата да са истински, реални - тук и сега, погледнати нито през черни, нито през розови очила. И в крайна сметка хората да се замислят какво се случва днес в България. Не искам да събера в две изречения едно послание и да кажа - ето, поуката от филма е тази.

- А как бихте разсъждавали върху идеята, че доброто също трябва да си служи с юмруци, да не е пасивно и беззащитно?

- Доброто не е някаква абстрактна сила както в „Междузвездни войни“, където се противопоставят тъмната и светлата страна. То е в хората. Колкото повече добри хора има, толкова повече добро има. А за да да има повече добри хора, трябва да има ценности, които се създават по два начина - чрез семейството, родителите и училището. Това са двата пътя, двата начина, за да има повече добри хора.

- Пропускате най-важните - евроатлантическите ценности...

- Е, има всякакви ценности, но за да има повече добри хора, най-важни са тези. И оттам нататък, ако тези добри хора са достатъчно...

- Но те не са достатъчно, там е бедата.

- Насилието в името на добра цел е неприемливо за мен.

- А как да се реагира на насилието? Несъпротивление на злото, така ли?

- Има достатъчно добри примери за ефективна съпротива без юмруци.

- Но добрите примери имат ограничена аудитория. Да се върнем на „Признателните потомци“, веднъж прожектиран по телевизията. И какво от това?

- Няма да е веднъж, но ако направим и още добри филми, се надявам тази аудитория да нарасне. Няма друг начин. Какво да направим, да въведем задължителното гледане на филми?

- Защо пък не? Зависи от филмите.

- Е, не става. А кой ще подбира филмите, които ще се прожектират на децата, примерно? Помня как навремето ни водеха да гледаме филми под строй, задължително. Не бих искал да се връща това време. И кой ще каже кои са правилните филми? Отново ли ще ги делим на правилни и неправилни?

- Но филмите, в които изобилства насилие и вулгарност едва ли са приемливи, нали?

- Затова има държавни институции, които да категоризират филмите, кои са годни за съответната аудитория и кои не са. Т.е. отново държавата и институциите да си бъдат на мястото. Да не откриваме сега топлата вода, дето се вика.

- И сега злободневен въпрос, който не мога да избегна. Закле се новият президент Румен Радев. Какво ви е впечатлението от него?

- Е, нека да го видим в действие в крайна сметка. Дай Боже да е читав, да тежи на мястото си, полагат му се поне сто дни, в които да го преценяваме, и тогава да се правят изводи. Да му се даде възможност да покаже какво може и тогава да го обсъждаме.

- И накрая универсалният въпрос - какво да направим, за да се оправим?

- Първата стъпка към промяна за по-добро е да имаме куража да видим реалността, в която живеем.

 

Нашият гост:

Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е най-разпространяваният български филм в света - в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен „Оскар“ за 2010 г..

Последната му лента „Съдилището“ дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели „Златна роза“ на кинофестивала във Варна и още десетки награди.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта