Допитване за еднополовите бракове е по-скоро удар във въздуха

Джендър-идеологията се е превърнала в арена на ожесточени дебати и политически битки в много държави по света

След ужаса, който причини на родната партокрация референдумът за избирателната система и партийните субсидии, партиите в един глас обявиха допитванията за безогледен популизъм. Категоричният вот на повече от два милиона граждани за радикално орязване на бюджетната хранилка за партийните апаратчици и за мажоритарен вот, така стресна партийците и техните хранени хора, че те изляха пороища от злословия и пребрежение към волята на народа. Не били разбрали хората за какво гласуват в т.нар. „референдум на Слави“, не били компетентни защото, видите ли, експертният монопол по тези въпроси бил затворен в грантовата секта на философския факултет на СУ. Някои привидяха даже истинско посегателство към националната сигурност. И какви ли не глупости от този род. Само и само гласът на хората да бъде заметен под дебелите килими на партийните централи, щедро издържани от народа на най-бедната държава в ЕС с най-тлъсти бюджетни субсидии.

И изведнъж – о, миг поспри! – партиите пак заобичаха пряката демокрация. БСП поиска национален референдум за т.нар. Истанбулска конвенция. ВМРО – за еднополовите бракове. Сигурно се чакат и други.

Смея да кажа, че съм един от мъчениците на идеята за въвеждане на гражданска инициатива за национални референдуми.

Пиша по темата още от средата на 90-те, а по време на парламентарния си мандат (2001-2005) внесох първото официално законодателно предложение в тази посока. Тогава действаше приетият с мнозинството на Жан Виденов Закон за допитване на народа от 1996 г., чийто основен вносител беше Янаки Стоилов. Този закон не позволяваше гражданска инициатива. Затова и моят законопроект в 39-ото Народно събрание, който предвиждаше такава възможност, беше посрещнат на нож от левицата. „Не се мори, никога няма да стане това, ние решаваме, а не улицата“, покровителствено ме посъветва тогава уважаван червен депутат-многомандатник. Тогава не стана, но реално духът на пряката демокрация беше освободен от партийните окови и започна широка дискусия. Въпросът стана незаобиколим. В следващия парламент, по инициатива и със силен натиск от НДСВ, мнозинството на тройната коалиция прие сегашния закон, който даде право на хората сами да инициират референдуми, а не да чакат благоволението на контролираните от партиите институции. По-сетне, БСП като опозиция даже се възползва от тази възможност, макар и по тема, която е много далеч от реалните граждански интереси и проблеми – за АЕЦ „Белене“. Свидетелствам за всичко това, не за друго, а за да подчертая още веднъж, че водещите партии никога не са имали искрена и последователна позиция за пряката демокрация. Причината? Партийните върхушки не искат да делят властта си с гражданите. Нищо повече и нищо по-малко. За тях референдумите са добри, само когато обслужват техни партийни, а това значи частични и конюнктурни, интереси. В противен случай са „популизъм“.

Но да се върнем на днешния ден. Разумно ли е предложението на БСП за пряко допитване до народа относно ратификацията на взривилата обществото Истанбулска конвенция? По принцип хората имат право да се произнасят по всеки въпрос, който засяга живота им. Жалко, че и БСП не мисли така винаги, а само когато и е удобно. Извън партийното лицемерие, стои и един принципен въпрос – добре ли е да се поставя на референдум материя, която се отнася да човешки права? Съвременният конституционализъм няма единна рецепта, но все пак отчетливо е мнението, че когато става дума за права на определени групи от населението, прекият вот не винаги е рационално средство и може да доведе до недопустимо ограничаване на правата. Един човек да има дадено право, то не може да му бъде отричано от целокупното общество. Представяте ли си например референдум дали да се забранят определени религиозни деноминации?

В случая с Истанбулската конвенция обаче има един важен нюанс. Иззад нейната правозащитна повърхност прозира сянката на една абсурдна и ненаучна идеология – че биологичният пол не предопределя социалния (джендър), а последният е въпрос на личен избор. В самото начало на обществената дискусия по темата с конвенцията преди месец, в статия за сайта „Гласове“ под заглавие „Джендър“ е абсурдна идеология, домашното насилие – отвратителна реалност“, употребих и поясних, може би за първи път в родния публичен дискурс, понятието джендър-идеология, което се е превърнало в арена на ожесточени дебати и политически битки в много държави по света през последните десетилетия. Всъщност, тази идеология е откровена вулгаризация и изкривяване на някога модното левичарско течение на атеистичния екзистенциализъм, застъпван от поклонниците на маоизма и „културната революция“ Жан Пол Сартр и съпругата му Дьо Бовоар. Според него съществуването предхожда същността, и човек се ражда tabula rasa, след което сам се проектира чрез изборите, които прави. На тази основа, джендър-идеологията отива по-нататък и превръща полът в личен избор, отхвърляйки неговата научно доказана генетична предопределеност.

Факт е, че т.нар. Истанбулска конвенция не предвижда изрично въвеждането на тази идеология. Говори за джендър, уж само като социална надстройка на биологичния пол. Но също така е факт, че с неясните си текстове, конвенцията не отрича изрично идеологемата, че джендър може да се различава от биологичния пол, както изрично това е отхвърлено в друг международен акт – Римският статут на Международния наказатален съд. Това вече е проблем. Защото всички виждаме, че има държави (Канада, Великобритания), където тази идеология се трансформира в държавна политика и се налага като общовалидна социална норма. Няма как това да не предизвика напълно легитимни опасения, че в даден момент именно Истанбулската конвенция, която говори за джендър, но не отрича неговата девиация, която го обявява за личен избор, може да се превърне в основание за пълзящо установяване на джендър-идеологията и държавно нормирано индоктриниране на обществото с нея. Това вече не опира до граждански права, а до социално инженерство! Тоест, до държавна намеса в интимния свят на личността, който по правило следва да е неприкосновен за държавата. Опира и до силово налагане на малцинствени стереотипи на цялото общество, при което малцинството получава пълно удовлетворение на свои реални или претендирани права, а мнозинството трябва да жертва своите права, ценности и мироглед, за да заживее според държавно налагания малцинствен стереотип. В пълен разрез с фундаменталния принцип, че правата на личността свършват там, където започват правата на другия.

По силата на джендър-идеологията, щом едно малцинство – например транссексуалните – иска полова неутралност в обществото, то всички жени трябва да потиснат своята женска идентичност вместо да се гордеят с нея, и да приемат да бъдат третирани от държавата като „бременни хора“, а не като „бременни жени“. Или пък всички мъже и жени трябва да се съгласят да използват общи тоалетни и съблекални с хора, чиито външни полови белези са на противоположния пол, само защото те се изживяват на психическо ниво като нещо друго. И прочие. Щом става дума не просто за права, а за социално инженерство и държавна намеса в личната сфера на гражданите, то референдумът е допустим и легитимен инструмент. В този смисъл, предложението на БСП е уместно. Отделен е въпросът доколко е искрено, или е плод на партийни сметки за „качване“ на вълната на справедливото недоволство на хората и изтласкване от официално заеманата до преди два месеца от партията позиция на подкрепа към Истанбулската конвенция.

Що се отнася до другата огласена идея за национален референдум – за еднополовите бракове. Това е по-скоро удар във въздуха. Не за друго, а защото въпросът за брака в неговия традиционен смисъл – между биологични мъж и жена – е закрепен императивно и в нашата конституция, и в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Има и цяла поредица от решения на Съда в Страсбург, които установяват като европейски правозащитен стандарт, че еднополовите бракове не са човешко право, гарантирано от конвенцията и, следователно, всяка държава е свободна да решава този въпрос според своите национални традиции и актуални обществени нагласи. У нас е решен на конституционно ниво.

Въобще, референдумът все повече се превръща в инструмент за партийна (зло)употреба, с който се обслужват конюнктурни апаратни интереси. А всъщност допитването трябва да е „оръжие“ на гражданите, с което обуздават партиите.