Легендарният футболист Робер Пирес говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ преди завършилата в събота вечер световна квалификация на България срещу Франция (0:1). Той бе сред лидерите на „златното“ поколение на „петлите“, спечелило световната титла през 1998-а и европейската през 2000-а година. В родината си той триумфира само веднъж с Купата на лигата като футболист на „Мец“, но впоследствие се превърна в голяма звезда на Висшата лига. На Острова блестеше в редиците на „Арсенал“. За отбора, воден от сънародника му Арсен Венгер, записа 189 мача и вкара 84 гола. Двукратен шампион на Англия и три пъти носител на Купата на английската футболна асоциация.

- Добре дошъл в страната ни, мосю Пирес! Колко пъти сте бил в България?

- Два пъти. Вторият път дойдох през лятото заради мача на фондацията на Димитър Бербатов. Беше много приятна вечер, изиграхме хубав двубой и се надявам да сме помогнали на много деца.

- Какво е мнението ви за Бербатов? Доста пъти сте били един срещу друг на терена като съперници...

- Да, играхме в големите дербита между моя „Арсенал“ и неговия „Манчестър Юнайтед“. Според мен Бербатов е един от най-добрите нападатели и въобще най-класните играчи, които са били на „Олд Трафорд”. За националния отбор на България той беше най-важният футболист. Вкара много голове. Надявам се, че сега е пример за младите играчи. Те могат да научат доста от един фантастичен футболист.

- Какви други спомени имате от българския футбол?

- Лоши са. Заради вашия национален отбор най-вече. Ние, французите, никога няма да забравим 1993 година. Бихте ни в Париж и това беше кошмар. За мен, за страната ми, за футболистите от националния ни отбор, за треньора ни... Ние бяхме убедени, че сме се класирали на световното и последния мач е просто една формалност. Но, когато говорим за футбол, България е лош спомен за французите.

Беше много тежко. Особено за треньора и за някои от футболистите. Някои спряха кариерата си в националния отбор. Федерацията каза: „Окей, пропускаме световното, но трябва да се подготвим за бъдещето.” Под бъдеще се имаше предвид мондиала през 1998 година, когато бяхме домакини. На треньорския пост дойде Еме Жаке, който вкара доста млади играчи в отбора. Миксът се оказа решаващ. Например Жаке вкара и мен в националния тим. Това беше през 1996 година. Играх с Дешан, Блан, Десаи, Джоркаеф. Всички те бяха страхотно интелигентни играчи с огромен опит. Когато си млад и влезеш в такъв тим, е много важно да има кой да те насочи. Да разбереш футбола, да възприемеш философията на отбора. Имах късмет. И така дойде световното през 1998 година.

- Именно 1993 година е първата ви като професионален футболист в „Мец“. Ако изключим мача срещу Франция, какво мислите за нашия „златен“ отбор?

- Бях млад, но помня не само този мач. България се радваше на тим, който постигна много. Мисля, че не сте имали друго така силно поколение. Разполагахте с футболисти за големи мачове, за нощи като тази на „Парк де Пренс”. Когато кажеш България, винаги изплува името на Христо Стоичков. Той е най-големият ваш футболист в моите очи. Благодарение на него по света знаят къде се намира България. Щастие е за малка държава да има фигура като Стоичков. Предполагам, че всички момчета във футбола ви искат да са като него.

- Вие играхте на първенството, а Франция стана световен шампион. Разкажете ни за това чудо, което изживяхте.

- Наистина беше като приказка. Нашият отбор беше много добър. Ще се повторя, но миксът между стари и млади беше най-важното. Еме Жаке, нашият треньор, беше стратегът. Най-важният мач на първенството беше първият. Помня, че победихме Южна Африка с 3:0 в Марсилия. В никакъв случай не трябваше да позволим да стане грешка. Затова и напрежението бе голямо. Феновете ни подкрепяха истински, бяха чудесни.

- Започнахте с 3:0 срещу Южна Африка и завършихте с 3:0 на финала. Толкова ли беше лесно да се победи Бразилия в мача за титлата?

- Никога не е лесно. Беше изключително тежък мач. Играхме с огромно напрежение върху раменете. Да излезеш пред своя публика е хубаво, но и ужасно трудно. Феновете могат да са много щастливи накрая, но могат и да са в кошмарно настроение при загуба. Представете си да бяхме загубили, да не бяхме вкарали гол? Напрежението беше смазващо. Вярно е, че стартирахме и завършихме с 3:0. Финалът беше нещо фантастично за нас - играчите. А за страната това бе финалът мечта – Франция срещу Бразилия. Те бяха фаворитите, а ние – аутсайдерите. Но както знаем - в един мач, в един финал всичко е възможно.

- Две години по-късно много по-драматично спечелихте Евро 2000. По-добри ли бяхте като отбор на първенството в Холандия и Белгия? Със сигурност бяхте по-опитни.

- Това беше един отбор, който спечели двете най-големи възможни купи. Федерацията промени само едно нещо – треньора. На световното ни води Еме Жаке, а на европейското Роже Льомер. Но всичко останало беше същото – отборът, духът, целите. Направихме дубъл. И за всеки от нас беше невероятно. Все пак мисля, че отборът от 2000 година беше малко по-добър, отколкото този от 1998-а.

- Вярвахте ли, че можете да обърнете Италия на финала? До 90-ата минута „адзурите” се виждаха като европейски шампиони, водеха с 1:0...

- Помня колко трудно ни беше. Да играеш срещу Италия винаги е така. Знаете какви са италианските отбори. Изключително дисциплинирани, стабилни в защита, а напред имаха Дел Пиеро и Тоти. Ние в този мач нямахме избор, освен да вярваме до края. Помня как италианците скачаха на резервната скамейка, викаха „Шампиони!”. Но… ние ги разочаровахме. Битката е до сетния миг.

- Вие сте един от отборите, които тогава спечелиха със златен гол. Това правило не съществува отдавна. Смятате ли, че е справедливо един тим да спечели така?

- Не е. Наистина не е честно. Беше кошмар за италианците. Нямаш никакъв шанс за реакция. Помня, когато Давид Трезеге вкара гола, те разбраха какво е „гейм оувър”. Всичко свърши. Затова се радвам, че ФИФА и УЕФА взеха решението да премахнат златния гол. Прекалено жесток е. По-добре мачът да се реши с дузпи. Да загубиш като италианците е кошмар за цял живот.

- Сега пак сме в една група за световното. Как виждате крайното класиране?

- Може би няма да повярвате, но за мен винаги квалификациите са били доста оспорвани. Нормално е Франция да е фаворитът в групата. Имаме голям отбор, но не е лесно. Шведите ни показаха, че не сме непобедими, когато ни биха в последната минута. Трябва да сме фокусирани максимално и да уважаваме всички съперници. Винаги повтарям, че всичко е възможно дори за малките отбори.

- Франция загуби финала на Евро 2016 и това беше като трагедия за държавата. Мислите ли, че с толкова много млади таланти сте готови да станете световни шампиони в Русия?

- Загубата от Португалия миналата година рани всички французи, но най-много звездите ни. Но така е във футбола. Трябва да си учиш уроците в тази велика игра. Напрежението беше същото като през 1998 година срещу Бразилия. Тогава не бяхме фаворити, а сега бяхме. Финалът е най-трудният мач в живота. Напълно различен е от останалите като атмосфера, като дух, като напрежение. Подобно на всеки французин и аз много се вълнувам от мачовете на националния отбор. А като гледам с какви таланти разполагаме, смятам, че бъдещето на френския футбол е светло.

- Не мислите ли, че парите подлудиха футбола? Вече цена от 100 милиона евро дори не е впечатляваща.

- Футболът винаги е луд. Сезон след сезон парите се увеличават. Такъв е пазарът. Има клубове, които могат да си позволят да дават повече от 100 милиона. „Реал“ (Мадрид) и „Манчестър Юнайтед“ могат да си позволят абсолютно всеки на света. Стига да го поискат истински.

- Играхте със Стилиян Петров един сезон в „Астън Вила“. Какви са отношенията ви?

- Стилиян Петров е моят човек. Беше мой капитан. Прекрасно момче. Човек с невероятен дух. На всяка тренировка се смееше и предаваше настроението на останалите. За мен беше чест и привилегия да играя с него. Знам колко много българските фенове го обичат. Сега разбирам защо. Той просто е добър човек.

- Стилиян успя да пребори ужасна болест.

- Въобще не се изненадвам! Стилиян е воин в живота. А когато си воин, можеш да победиш всичко.