Роденият в Алепо д-р Набил Хаят от Александровска болница пред „Труд“: Лекарите в Сирия са на почит, полицаите им козируват

В родината ми всички празнуваме заедно и Коледата, и Байрама

Един лекар, роден в размирния сирийски град Алепо, се е превърнал в любимец и за колеги, и за студенти, и за пациенти в столичната Александровска болница. 31-годишният Набил Хаят разказва защо е решил да остане в страната ни, дала образование на цялото му семейство, за войната в родината му, какво е положението сега в Алепо. Спомня си за общите празници, без значение на етнос и религия, за това как се чувства сега тук.

- В родния ви град Алепо в Сирия, миналия месец отново се разгоря конфликт. Как се озовахте в България, д-р Хаят?

- Да, моят роден Алепо отново е гореща точка в Сирия. Тежко е да се говори за това, защото съм тук, в България. За първи път дойдох през 2005 г., защото реших да следвам медицина в София. Поисках да вървя по стъпките на най-близките ми роднини - двамата ми братя и моят баща също са завършили тук медицина.

- Защо не се върнахте в родината си, след като завършихте?

- Такъв беше моят план. Когато завърших през 2012-а, исках да се върна, макар че не знаех как ще тръгнат нещата при мен, каква специализация ще правя. Точно тогава започна войната в Сирия и баща ми ме посъветва да остана тук. Бях поставен в много трудна ситуация - без пари и без план. Тогава се срещнах с един от моите асистенти по хирургия д-р Костадин Ангелов – по това време той все още не беше доцент, а само асистент, както съм аз в момента. Разказах му моята история, той я прие много присърце и реши да ми помогне да започна специализация. Направи всичко, което може да стори за човек в моята ситуация, дори повече – и всичко това без да иска нищо в замяна. Сега той е мой приятел и е директор на Александровска болница, а за мен е чест, че го познавам.

- Тъгувате ли за Алепо, сигурно отдавна не сте били там?

- Разбира се, че тъгувам... Липсва ми. В началото всяка година ходех през лятото за по един месец. За последно бях там през август 2010 година. Алепо е много древен и важен град в Близкия Изток. В него има една цитадела, която е на около 4500 години. Всъщност, това е основата на Алепо. В началото градът е бил само Цитаделата, всички негови жители са живели само в нея. След това градът се разширява и започват да строят в кръгове около Цитаделата. Не зная колко са жителите на Алепо сега, може би са около 3-4 милиона. Разбира се, преди войната те бяха доста повече.

- Говорите ли често с приятелите и роднините си, какво ви разказват за ситуацията в Алепо?

- Ситуацията там е различна – животът е разделен на квартали, в някои от тях има размирици с опасност за живота, но има и квартали, в които хората живеят спокойно, все едно нищо не се е случило. Всичко зависи от това кои сили къде са разположени. Повечето от най-близките ми приятели вече са в различни точки на света - един е в Дубай, друг е в Бахрейн, трети в Румъния, а четвърти в Испания... Всички ние бяхме заедно и като ниво в обществото. Но и те си търсят бъдещето точно като мен, затова не останаха в Сирия.

- Сигурно сте си задавали въпроса защо се случи всичко това в Сирия, какъв е вашият отговор?

- Имам предположения, но не мисля, че някой знае на 100% какво и защо се е случило. Има неща, които не са ясни, не зная дали и политиците са най-виновни. Със сигурност обаче зная, че това е въпрос на интереси. Както винаги е било във всички войни, те винаги са ставали и стават заради интереси. Сирийците са мирен народ като всички други. Какво ли не казваха – като например, че войната е заради различията между многото етноси в Сирия. Аз обаче ще ви дам пример от Алепо, който показва обратното. Още преди войната в моя град имаше арменци, християни – сред тях православни и католици, има кюрди, турци – ние ги наричаме туркмени, има всякакви видове етноси и религии и всички бяхме приятели, заедно ходехме на училище...

- Сигурно и празниците сте отбелязвали заедно?

- Задължително! Заедно чествахме и техните, и нашите празници, не можете да си представите колко красиво и весело беше. Аз съм мюсюлманин, но толкова се радвах, радвам се и сега на християнските празници. Ходим си на гости. В кварталите живеят хора от различни етноси. Ще ви дам пример – ако има джамия, на 10 метра от нея има християнска черква и това не е никакъв проблем. Много е хубаво дори. Могат да обвиняват религията, но това не е вярно, всичко в крайна сметка е въпрос на интереси.

- Спомняте ли си какво правехте по време на християнската Коледа?

- Бях на 17, когато дойдох в България. Но много добре си спомням – в нашето семейство чествахме и Коледата. Когато празникът наближеше, вкъщи си слагахме елха, украсявахме я. Излизахме с приятели християни, на Нова година също, забавлявахме се и танцувахме заедно. Така, както тук в България я чествате. Християните пък празнуваха с нас мюсюлманските празници – Байрама например. И така беше в целия град. Алепо винаги е бил единен, никога не е имало разделение между хората. Толкова красиво и вълнуващо е да се живее по този начин...

- След започването на бежанската вълна се породиха много страхове и негативно отношение на хората в Европа срещу мигрантите. Сблъскаха се две религии. Как усещате вие нещата?

- Според мен всичко, което се случи и случва е нормално, защото и двете страни са прави. И тези, които си търсят бъдещето и искат да оцелеят, са прави – все пак някъде трябва да намерят добро и нормално общество, в което да съхранят семейството си. Местата, държавите, където те отиват, също са прави – та при тях все едно идва чуждо тяло с нови традиции, навици, идеи, с нова религия. Нормално е да се чувстват раздразнени, нервни. Но ситуацията е такава, налага се... Никой не бяга от дома си заради своя кеф и хубост.

- Сирия е светска държава, защото има държави около вас, които са доста по-консервативни.

- Да, така е. Ние сме избрали нашата страна да е светска, и повечето хора са щастливи да живеят така.

- Как се чувствате в България, усещате ли разлика в отношението на хората към вас?

- Не, категорично. Българите винаги са ме приемали с добро сърце, с усмивка, много от приятелите ми са българи, християни. Свикнал съм. Женен съм за българка – тя е фармацевт, имаме момиченце – Ая, която е на 4 годинки вече.

- От какво се интересуват българските ви приятели?

- Най-често ме питат за семейството ми, за моите близки, които са там. Успокоявам ги, че са добре, нищо, че са близо до кварталите, където има проблеми, но засега всичко е наред. Естествено, че войната се отразява на всичко, цените - дори на хляба, са многократно повишени. На хората им е много трудно да живеят, но какво да се прави – война е!

- Като лекар помагали ли сте по време на бежанската вълна?

- Да, разбира се. С директора на Александровска болница доц. Костадин Ангелов и помощниците му направихме кампанията „Направи добро“, която не е само за бежанците. Обиколихме всички лагери и прегледахме всеки в тях – децата, възрастните. Всичко беше абсолютно безплатно, лекарствата също. Бежанците не знаеха български и аз освен, че преглеждах, помагах за превода, свършихме наистина много работа.

- Какво ви докосна най-много при тези срещи?

- Най-много ме развълнуваха разказите на повечето, как са дошли до тук, какво са преживели... Ако знаете колко драматични истории имаше, не смеех да плача пред тях, едвам се сдържах, защото все пак бях на работа. Разказите им как са стигнали дотук бяха потресаващи. Толкова труден преход са имали повечето - с деца, пеша, през държавите, границите, мошениците, през студа, без храна и вода... Не искам и да си спомням за тези ужасяващи неща, които чух от много семейства.

- А как се отърсихте от тези смразяващи истории?

- Гледах да помагам колкото мога, исках да направя всичко по начин, който да е най-добър, понякога наистина се чувствах като военен лекар в лагерите. Имаше много пострадали хора, много болни деца и всичко заради тежките условия и пътя, който са минали няколко месеца преди да пристигнат.

- Българският народ е толерантен, но в последните години покрай тази човешка трагедия, като че ли се позагуби съчувствието и желанието за помощ.

- Така е, но наистина намирам това за нормално. Много хора вече се радикализираха, така е навсякъде. Има добри и лоши хора и в Сирия, и тук. Отношението на човек се формира от това какви хора е срещнал, от предубежденията му. Според мен повечето хора са добри.

- Какви са плановете ви за България?

- Вече съм се установил тук, имам си собствено жилище, семейство, работното ми място е постоянно. В момента съм докторант и специализант към Катедрата по хирургия. Също така съм асистент към Медицинския университет, имам студенти, обучавам ги – сред тях има и англоговорящи, и българи. Освен това оперирам. В момента съм концентриран върху лапароскопската и бариатричната хирургии, работя в екип с д-р Константин Гроздев – известният коремен хирург, с проф. Тодоров – началникът на клиниката, с доц. Ангелов – всеки ден работим, имаме по една-две операции. При някои от тях премахваме много големи тумори. Много съм доволен от работата си.

- Кое е най-много ви дразни в нашето здравеопазване?

- Най-много ме дразни бумащината. Много пишем. Има и много сериозни наказания - дори за един подпис, ако е пропуснат. Работата ни е при голям стрес и някой път се случват тези пропуски. Следват големи глоби...

- Българинът е раздвоен в отношението си към лекарите, дори понякога ситуацията изглежда като мач. Това не е ли обидно? Как е в Сирия?

- Така е, наистина е обидно. Но в Сирия е съвсем друго. Баща ми, Бог да го прости, беше един от най-добрите коремни хирурзи не само в Сирия, но и в целия Арабски свят. Той беше вицепрезидент на арабските хирурзи, казваше се Юсеф Хаят. В Сирия всички лекари са много уважавани. И се знае тяхното място в обществото. От Лекарския съюз там на всеки лекар раздават емблема, която се слага до регистрационния номер на колата. И се знае, че си лекар. Отношението, което получаваш от цялото общество, от полицията и останалите, е неописуемо. Още си спомням, когато бях по-малък, баща ми караше колата и бяхме до един светофар. Когато минахме, полицаят козирува. На лекарите в Сирия се козирува! Тук нещата не са точно така. Има хора, разочаровани от системата, други – пък са доволни. И затова се разделят на два отбора.

- Вие сте имали доста добро положение в обществото. Сега обаче не сте в същото положение.

- Да, така е. Но не съм разочарован. Вярно е, че там бяхме в много добро положение – и финансово, и като място в обществото. Татко ми имаше клиника в Алепо, мултипрофилна хирургична болница. Правеха се операции в най-различни специалности – акушерство и гинекология, неврохирургия, коремна хирургия, ортопедия и т.н. Като завърших медицина, изградих сам живота си и днес съм доволен. Не съм разчитал на нашите, на семейството ми. Започнах от нулата и всичко, което имам сега, съм постигнал сам и с помощта на брат ми Шади.

- Винаги ли сте искали да бъдете лекар?

- Винаги, още от дете знаех, че ще бъда лекар. Но нашите, особено майка ми, не искаше... Братята ми също продължават да са лекари. Най-големият е неврохирург в Сирия, а другият е ортопед в „Пирогов“. Той завърши тук медицина преди мен, върна се за малко и после пак дойде в София.

- Жена ви виждала ли е вашата родина?

- О-оо, да. Преди войната бяхме за две седмици там. Много й хареса. Не сме женени отдавна, но сме заедно от 12 години. Толкова й хареса, че дори беше съгласна да останем в Сирия. Но Съдбата реши друго...

- Говорите толкова добре българския език, без никакъв акцент, трудно някой ще познае, че сте чужденец.

- Благодаря много за оценката. Най-напред учих година български, имах прекрасни учителки г-жа Аршинкова и г-жа Тодорова. Предстоят коледни празници, сега с жена ми ще търсим елха, защото винаги сме имали вкъщи елха. Съпругата ми е християнка, семейството й ме посреща винаги много добре. Готино е! На българите пожелавам да боледуват по-малко, да са живи и здрави, и да бъдат малко по-толерантни към различните хора, към чужденците, да се опитват да влязат в тяхното положение и да ги разбират по-добре. Хубаво е човек да е с отворено сърце към всички.

Нашият гост

Д-р Набил Хаят е роден на 5 декември 1987 г. в Алепо, Сирия. Завършва медицина в София през 2012 г. Започва докторантура и специализация по хирургия, догодина ще ги завърши. От година и половина е асистент към Медицинския университет, преподава хирургия на студентите в пети и шести курс. Работи в Александровска болница. Женен за българка, имат дъщеричка.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта