Половин век преди Истанбулската у нас създадоха Флорентинска конвенция

В медицината има термин „плацебо ефект“. Думата идва от латински и означава „трябва да угаждам“. Ако нищо друго не помага, а пациентът недоволства, че не го лекуват добре, някои доктори му предлагат хапче с обяснението, че е супер скъпо и доставено от чужбина само за него. Болният гълта хапа, в който има само захар или витамини, и понякога чувства облекчение. Заради самовнушението… Захарното хапче обаче не лекува, нито да спасява човешки животи…

Май нещо подобно става у нас и с втръсналата ни вече Истанбулска конвенция. Не че си нямаме закони срещу насилието – и Наказателният кодекс, и Законът срещу домашното насилие и Законът за защита на детето уж гарантират правата на всеки у нас да не бъде измъчван, унижаван и тормозен… Но нещо не се получава.

Деца се млатят в класните стаи като профи боксьори, родители бият учители пред ученици, пациенти налагат доктори, лелки пердашат малчугани, за които трябва да се грижат…Законите ли не стават, или обществото ни вече е толкова болно,че приема насилието не за престъпление, а за начин за оцеляване и себедоказване – не е ясно.

А сега ни убеждават, че розовото хапче на една конвенция ще ни реши проблемите с насилието и ще ни направи възпитани като английски лордове, галантни като френски кавалери и добродушни като германски бюргери… Направо да не повярваш! Само че как като досега не спазваме и не прилагаме собствените си закони, една конвенция, пък ако ще дошла не от Европа, а от Космоса, ще промени коренно държавата и нас самите.

Насилието не е вирус или грип, който можеш да победиш с шепа хапчета или да избегнеш с марля на лицето.То е навсякъде – в детската градина, в дома, на улицата и в офиса… И е оставяно безнаказано, дори поощрявано, години и десетилетия наред, за да достигне до днешните си чудовищни размери, които застрашават всеки – дори и онези с персоналните охрани и бронираните коли. Законът – наш или внесен от чужбина, е необходим като регулатор на междуличностните и обществени отношения, но не струва и пет пари без безкомпромисното му спазване и налагане. Нещо, което досега май не ни се удава! Но още по-страшно от пренебрежителното отношение към законите у нас е загърбването на ужасните условия, от които избуяват агресията и насилието.

През декември 2013 г. в монтанското село Якимово 54 годишен мъж жигоса с нажежен пирон гърба на 11 годишния си доведен син. Съдът свали от него наказателна отговорност и го санкционира с 2000 лева глоба- за лека телесна повреда, без опасност за живота. С такова наказание едва ли някой, склонен към подобни зверства, ще осъзнае,че е сторил нещо чудовищно.

Встрани от общественото внимание обаче остана фактът, че пастрокът прогорил момчето, защото то пък палило кибритени клечки на тялото на сестричката си. Месеци по-късно пък двама жители на същото село подложиха на сексуални гаври жигосаното момче. В началото на века в Монтана 80 годишен ветеран от войните с 28 медала, уби с бастун съпругата си, с която бе живял над половин век. „Тя цял живот се грижеше за мен, а когато остаря и се разболя, аз не можех да й помогна – нямахме даже пари за хляб и лекарства. Убих я да не се мъчи!“, изплака дядото пред полицаите, и спря да са храни, за да си отиде и той.

Това вече не са случайни инциденти, а начин на живот. Подобни кошмари за мнозина вероятно звучат нереално, като събития от тъмното Средновековието. Но, за съжаление, подобни неща се случват из цяла България кажи -речи всеки ден. Защото насилието се ражда и расте най-добре в мизерия и безпросветност. Условия, в каквито живеят доста хора у нас. Няма как насилието да бъде овладяно или поне сведено до по-малки размери без да се промени начинът на живот, образованието и възпитанието. А заедно с това да се изгради и уважение към законите у всички – от онези, дето ги пишат, през магистратите, които ги прилагат, та до обикновените граждани.

Какъв респект е пораждала само думата „закон“ у хората говори един случай от средата на миналия век в северозападното село Флорентин. Дядо Крачун – бивш фелдфебел в царската армия, по навик командвал всички, а на старини попийвал и посягал на благоверната си баба Митра. Докато един ден тя не му заявила – вече приеха закон, че и жените могат да бият мъжете си, свърши твоето! И щом старецът се прибирал направил главата, го первала с бастунчето по гърба. Бившият фелдфебел не бил никак доволен, но, обучен на безпрекословно подчинение на разпоредбите, решил, че щом има такъв закон – ще търпи. И даже намалил чашките. Така баба Митра създала собствена Флорентинска конвенция и си решила проблема с домашното насилие.

Днес подобен номер няма да мине. И не защото никой не вярва на фалшивите новини. Даже напротив! А защото е загубена вярата и уважението към закона! И няма как да е иначе щом освен с „плацебо“ лекарства, се сдобихме и с „плацебо“ закони - направени повече да угаждат, отколкото да въздават справедливост.

Законите са като оръжие - попаднали в ръце на недобросъвестни хора, може вместо да решават проблеми, да създават дори по-големи. Още повече това важи за законите свързани с домашното насилие - семейните отношения са територия по-объркана и от близкоизточен конфликт, коментират юристи.

Историята на Тодорка и Сергей

Полицаите в Лом признават, че са луднали от битките между съпрузите Тодорка и Сергей в близко до града село. След безброй гуляи и побои жената извадила ограничителна заповед за благоверния си. Но когато той се снабди с пари, най-вече от апашки набези, любовта пламва отново и Тодорка сама прибира половинката си. Свършат ли финансите - вика полицията за нарушаване на съдебното разпореждане и нещастникът отива в кауша. ”Явно боят с мезе и ракия за някои не е проблем, но бой на гладно вече е насилие”, казват униформените.