Днес големият тенис означава и големи пари. Спортът е сред най-комерсиалните, а началото на този процес е през 1968-а, когато Съветът на турнирите от Големия шлем разрешава на професионалисти да участват. По ирония на съдбата шампионката на „Ролан Гарос“ същата година е аматьорка - американката Нанси Ричи. Така тя няма право да получи полагащия й се награден фонд, възлизащ на 5000 франка (равняващи се на близо 8000 евро днес).

„Беше ужасно, но такива бяха правилата – разказва 75-годишната Ричи. - Почти всички американки тогава бяхме с аматьорски статут и не можехме да получаваме пари от наградни фондове.“

И досега тя е единствената тенисистка печелила титла от Големия шлем с непрофесионален статут и едва ли ще има друга. Няколко седмици по-късно Ричи е в Куинс, където тогава има и турнир за жени. Но и двата финала са отменени заради дъжд, а за достигането си до женския тя получава ваучер на стойност 250 паунда.

„Ако бяха пари, щях да ги вложа в банката, но с ваучера трябваше да си купя нещо – спомня си Ричи. - Нямах представа какво точно, но после обиколих магазините и видях един порцеланов сервиз, който много ми хареса. Пратих го у дома, но оттогава съм го използвала само два пъти.“

Тенисистката все пак става професионалистка и дори е членка на „Оригиналните 9“, които през 1970-а се отцепват от официалните турнири и правят своя верига. Впоследствие организацията се превръща в Женската тенис асоциация (WTA), която и до днес администрира женския тенис.

„Дотогава можех да си платя хотела, не особено луксозен, и храната – признава Ричи. - Имах късмет, че родителите ми не ме изгониха от вкъщи. До 70-а живях при тях, после се омъжих. Сега нещата са съвсем различни.“

Тя смята, че в основата на победите й е била по-добрата физическа подготовка.

„Момичетата, които бяха станали професионалистки, непрекъснато пътуваха, играеха по една среща на ден и отново тръгваха нанякъде – разказва Ричи. - Не съм сигурна дали тогава играеха пълни мачове. Нямаха възможност да тренират пълноценно като мен. Затова съм побеждавала дори Били Джийн Кинг, просто бях в много по-добра форма от нея.“

Париж през 1968-а е доста по-различен от днес. Тогава френската столица е разтърсвана от безредици, транспортът е парализиран и много от участниците на „Ролан Гарос“ не успяват да стигнат до комплекса, което води до голям брой откази в първия кръг. Братът на Ричи – Клиф, каца в Люксембург заедно със свои колеги и плаща 100 долара за такси до Париж.

Помня, че организаторите ни помолиха да се преместим по-близо до комплекса, тъй като нямали бензин за колите, с които ни караха – спомня си Нанси. - Смених три хотела. Беше ужасно, телефоните не работеха и не можехме да се обадим вкъщи, за да успокоим близките си. Навсякъде из града бяха разпилени боклуци, сякаш бяхме в тъмните векове. Но точно когато спечели титлата, стачката свърши и успях да се обяда на родителите ми и да им кажа, че съм шампионка. Беше невероятно!“

Липсата на връзка с баща й е проблем, тъй като именно той се явява неин треньор, макар и от разстояние. Но заради стачките брат й не успява да напусне Париж след отпадането си при мъжете и така липсата е запълнена.

„Не съм сигурна дали той щеше да остане заради мен, но нямаше избор – казва Ричи. - Извадих голям късмет, тъй като той се оказа също толкова добър в наставленията, колкото и баща ми. Мисля, че това беше ключът към успеха. Трябва да му дам половината от трофея, защото няма как да му да половината от наградния фонд.“

Но американката не би заменила романтиката от онези времена с огромните суми от наградни фондове сега.

„Страхотно е като си помисля, че ние сложихме началото на професионалния тенис за жени – казва тя. - А и днес едва ли щях да спечеля големи суми. Аз съм едва 158 сантиметра и нямаше да имам големи шансове срещу момичетата по над 180 см, които играят сега.“

Сегашните тенисистки разполагат с армии от фенове, които ги засипват с лайкове в социалните мрежи. Но и в онези времена Ричи не е страдала от липса на внимание.

„Получавах доста писма, но не им отговарях – спомня си Нанси. - Веднъж се прибрах от Австралия, а майка ми ми каза: „Сигурно ще ме убиеш, но си пиша с Мери, която толкова те харесва“. Така трябваше да започна кореспонденция с едно британско момиче. Сега е най-добрата ми приятелка. Помня, че през 68-а дойде заедно със свои приятелки на „Ролан Гарос“. Бяха отседнали в хотел на повече от 10 км от кортовете и всеки ден идваха пеша до тях. Наистина не можех да си представя защо го правят.“

Сега обаче ходенето е любимото занимание на Ричи. Преди 18 години тя чупи крак и оттогава не играе тенис, а поддържа форма с разходки от по 5-6 км в местен парк. От спорта й е останала страстта към постиженията. „Навъртяла съм 500 км от 1 януари досега“, твърди тя.

Днешният тенис не й е много интересен. „Сега играта е „Бум, бум, бум и после бум“, няма различни стилове, няма сервис-мрежа - смята Нанси. - Понякога ми става скучно да ги гледам.“ Но все пак е любопитна кой ще вдигне трофея на „Сюзан Ленглен“ 50 години след нея.

„Наистина искам да видя Симона Халеп като шампионка, защото стигна толкова близо в последните години – казва Ричи. - Може би сега ще е нейната година. Но и Петра Квитова прави добър сезон.“