Само началото на септември е. Обаче Сицилия, какво искаш, телефоните ни показват над 30 градуса. Влакът, след като се е промушвал през тунели и ту е показвал, ту е скривал морето, Тиренското, ни е изсипал на една гаричка. Санто Стефано ди Камастра. 

[modula id="3358797"]

Сега трябва да се изкачим и до самото селище, което се усмихва с къщите си отгоре ни. Алтернативата е шосето, напечено, безлюдно, със завои. И стръмни стълби, които се изкачват сякаш перпендикулярно.

Изпъшквам мислено и в този момент, невярваща, получавам предложение. Възрастна дама, откъде ли се взе, над 70-те, отключва малката си количка и ни кани да ни откара до горе. Съчинявам нещо от сорта на: „Ние сме чужденци“. Е, по-очевидно нещо не можех да кажа. Тя кима разбиращо. „И сме дошли заради вашата прочута керамика. Искаме да си купим нещо.“ „О, тогава да ви спра на улицата с магазините с керамика.“ „Perfetto!“, благодаря усмихната и не преставам да се чудя как виртуозно автомобилчето успява да лавира в тесните улички, изчаква пешеходците, поздравява познати и на боя разстояние се разминава със себеподобните. „Градът е нависоко, но слава богу, на равно място и отвсякъде има чудесно белведере към морето“ – обяснява нашата симпатична сицилианка.

Първата ни спирка е в едно кафене – нямаме бърза работа, а часът е към десет. Сядаме отвън, а масите са в два реда, но столовете са обърнати не към улицата, да зяпат движението, а един към друг, да си приказват хората.

Пълно е с италиански pensionati

за които ние сме жива атракция в топлата сицилианска утрин. Те са дребни, жилави, изпечени от слънцето, свикнали на здравословна средиземноморска диета и отдадени от млади на la dolce vita, въпреки че животът в тази част на Италия не е бил така лесен, както на север. Доста срутени къщи из острова говорят за нерадостната съдба на собствениците им, изоставили родината си в началото на ХХ век и потърсили прехрана в Америките, Австралия и другаде по света. Днес имоти се продават за без пари, само срещу задължението в срок от две години да се ремонтират.

Санто Стефано ди Камастра сякаш няма този проблем. Къщите изглеждат добре поддържани, градчето е център на традиционната керамика в областта и през сезона е доста посещавано от туристи. Но вече сме септември и местните разглеждат с любопитство рехавите stranieri. Един дядо с бастун трудно се изправя и поема нанякъде. Кой знае защо ми заприличва на възрастния ми татко, който, с патерица, също има сутрешен ритуал с кафе.

Градчето е малко, очарователно, само с 5 хиляди постоянни обитатели и се намира между Месина и Палермо, на северния бряг, близо до Еолийските острови и Чефалу, откъдето тръгнахме на нашето сутрешно пътешествие. Панорамната му позиция е прекрасно предимство, която го превръща в чудна тераса над Тиренско море върху планината Неброди в природен парк, един от най-големите и най-старите на острова. Успяваме да се възхитим на гледките, които се разкриват пред очите ни, обхождайки го от три страни. Безбрежното море, маслиновите и лимоновите горички, магистралата в далечината, а в градския парк играят деца, както навсякъде по света. Рай на мира и спокойствието. Подаряваме си минути на безметежност, седнали на пейка и зареяли поглед в безбрежната синя далечина.

Наречено „център на керамиката“

заради създадената през 1683 г. школа и развило занаята през годините, градчето се гордее с произведенията на местните майстори. Мозайки, елегантни скулптури, различни артефакти красят дори улиците му, а ние се отправяме към Палацо Трабиа, дома на дука, превърнат в Museo della Ceramica, за да се насладим на множеството му чудесии, събрани в аристократичните зали на два етажа и градината. Сами сме, края на сезона, а музеят е пълен с майолика от старите ателиета до съвременни изложби на творци, влюбени в този мек, топъл и толкова податлив на човешкото въображение материал.

Вдъхновени от видяното в музея, хлътваме в един от многобройните магазини за керамика и след дълго избиране харесваме нашата кухненска посуда, която с ярките си цветове ще краси масата у дома и ще ни спомня живописното градче.

От много избиране обаче сме огладнели

Осведомяваме се от нашата дружелюбна продавачка, сами сме в магазина, къде може да се похапне и тя ни насочва към близкия „Бар за палачинки“. Струва ми се странно, но вътре продават домашни ястия. „Бар за палачинки и още нещо“, се оказва цялото име. Избираме сицилиански специалитет от дребна кръгла паста на фурна, нещо като нашите наденички, но от месо и, разбира се, джелато. Божествено е, евтино, при това на климатик!

Вече сме изучили, прекосявайки надлъж и нашир, перфектната планировка на Санто Стефано ди Камастра, създадена, когато старото селище е било пренесено от планината на това място. Правите му и диагонални улици пресъздават структурата на Версай, по-точно на Трианон, като символ на идеалния град. Но как да уцелим най-прекия път до гарата? С питане. Мярвам младо момиче да прекосява улицата. „По стълбите – обяснява, ръкомахайки усилено - прекосявате улицата и пак по стълбите.“ Уж кимам разбиращо, но тя в един момент решава, че току виж не сме я разбрали, зарязва пътя си и тръгва да ни покаже, като продължава да говори и ръкомаха. Боже, какви са тия любезни хора, не мога да им се нарадвам.