Дойде краят на 40-годишна политическа кариера за Никола Саркози. Елиминиран още на първия тур на първичните избори на френската десница (бел. ред. - за единен кандидат за президент) за вота през 2017 г., бившия държавен глава на Франция видя амбициите си пометени, а бъдещето си ограничено до забранения израз в неговия речник „политическо пенсиониране“.

„Ако падна, значи наистина съм си изгубил нюха“, твърдеше той уверено преди петнадесетина дни.

Обхватът на неговото поражение е обаче главоломен: Саркози получи около 20 процента от гласовете на историческия за десницата първи тур на вътрешни избори, срещу които се противопоставяше изначално. Върховното унижение разбира се, е, че събира два пъти по-малко гласове от Франсоа Фийон (44 на сто), неговият бивш министър-председател, към когото се отнасяше навремето с думите „сътрудник“, и е задминат от Ален Жупе, когото смяташе че ще „изяде с парцалите“ на втория тур.

В собствения си избирателен район - департамента О дьо Сен, Саркози получава едва 15% от гласовете. Достоен играч по време на изказването си след поражението, Никола Саркози се сбогува с политическия живот, този път отивайки доста по-далеч от последното оттегляне през 2012 г. „Време ми е вече да се отдам на живота с повече внимание към личните му аспекти, отколкото към обществените“, каза той без „никаква горчивина“ или „тъга“, посочвайки Фийон, пред Жупе като свой фаворит за втория тур. В последните дни сондажите посочваха доста малка разлика между кандидатите, но никой не предвиждаше директното елиминиране на бившия държавен глава на Франция още от първия тур.

Размерът на победата на Франсоа Фийон - който заема първото място в 87 департамента (бел. ред. - от 96 на територията на континентална Франция) - показва, че по-скоро десницата е предпочела да се отдръпне от експрезидента, предпочитайки на негово място бившия му министър-председател, който представи предизборна програма, обявена за „либерална“ и „радикална“.

Поражението на Саркози не е било нанесено от предполагаемите леви избиратели, които са се мобилизирали помежду си, за да възпрепятстват бившия държавен глава, както беше заявено неколкократно.

Разпитван по време на кампанията как ще постъпи, ако загуби, Саркози предпочиташе да заема статична позиция с настояването че е тук, „за да спечели“. „В края на юни не се и надявах, но компанията ме накара да променя мнението си“, споделяше той пред доверено лице в последните седмици.

През май 2012 г., когато беше победен от Франсоа Оланд, Никола Саркози беше много по-внимателен в изказването си, настоявайки, че ще прави политика „по друг начин“.

Без да е способен да убеди когото и да било. Дори себе си. През двете години и половина, които последваха тази позиция, Саркози се укриваше в кабинета си на бивш президент, където дефилираха журналисти, депутати, икономически играчи и други „вечерни посетители“.

Политическото животно далеч не се беше сбогувало с оръжията.

През този период той се възползва от провеждането на различни международни конференции (с изключително добре заплатени участия), които ще може да продължи да организира подобно на Тони Блеър или Бил Клинтън.

През ноември 2014 г. се беше преобразил отново в обикновен партиен лидер - председател на Съюза за народно движение, преименуван от него на „Републиканците“, с една единствена заветна цел - завръщане в Елисейския дворец.

Политическата му кариера започва през 1975 г. Едва двадесетгодишен, Никола Саркози е забелязан от председателят и основател на Обединението за републиката (бел. ред. - приемник на Съюза за защита на републиката, партията на генерал Шарл дьо Гол) Жак Ширак, на чиято харизма се възхищава. По време на политическа демонстрация в Ница Ширак привиква съвсем младия нов председател на младежкото крило на Обединението. „Ти ли си Саркози? Имаш пет минути, не повече!“ Младият мъж сграбчва микрофона и започва да разпалва тълпата: „Да си голист, означава да си революционер.“

Началникът му е блъфиран. Кариерата на младия Никола Саркози е лансирана. След различни отговорни постове в структурите на партията, едва на 28 години, той завзема кметското място в Ньой сюр Сен (бел. ред. - печално известното в историята на България предградие на Париж). На позицията наследява един от основателите на партията на Ширак - Шарл Паскуа (бел. ред. - който впоследствие става министър на вътрешните работи на Франция).

От 1998 г. Никола Саркози е избиран без прекъсвания за депутат в Общото събрание на Франция от департамента О дьо Сен. През 2007 г. идва посвещението - Саркози полага клетва като шестия президент на Петата република. Пост, за който е мислел дори „когато се е бръснел“.

Междувременно политическата му кариера ще премине и през пустинята в резултат на присъединяването му през 1995 г. към лагера на Едуар Баладюр срещу Жак Ширак. „Предателството“, което „ширакианците“ никога няма да му простят.

***

Маел Тиери за „Нувел Обсерватьор“: Това което не видяха поддръжниците на Саркози, са негативните реакции, които предизвиква техният кандидат. Бившият президент си вярваше, че все още има подкрепата на мнозинството вдясно, на основание митингите и вълненията, които предизвикваха неговите пътувания. Това което не прецени, е, че избирателите на десницата искат нов шампион, който да спечели през 2017 г., и понеже той е победен бивш президент, не гледат на него като на такъв. Хората виждат във Франсоа Фийон синтеза между Никола Саркози и Ален Жупе - добрите страни на единия и на другия.