Той наистина се казваше Георги, признава изпълнителката

- Сашке, ти продължаваш да пееш често благотворително, за събиране на средства за деца-сираци. С друго какво се занимаваш напоследък?

- Подготвям нова песен, посветена на децата ми. Предвидила съм да работя по нов проект със съвременен композитор. До този момент съм работила с едни композитори, но сега залагам на съвсем нови имена. Скоро ще обявя новия си проект. Музиката е готова, работи се още върху текста.

- Синът ти е във възрастта на любовта, той споделя ли с теб какво го вълнува? Как разговаряте на тези теми?

- Разговаряме трудно, защото той вече е мъж, навърши 18 години и рядко споделя. Нямам никакъв достъп до неговите чувства и любови (смее се).

- А ти в момента влюбена ли си?

- Да, в децата ми, те са най-голямата ми и вечна любов.

- А мъж, някаква тръпка имаш ли сега до себе си?

- Не, засега съм обърната изцяло към децата ми.

- Какво съветваш младите, изхождайки от твоя опит - как да се обичат, как да гледат на любовта?

- Бих ги убедила, че най-истинската любов е тази, която е невидима за света, но е в сърцето и ума. Най-хубаво е невидимото, това, което е в душата ти и не се вижда на пръв поглед. Бих ги посъветвала това да ценят и пазят. А не лъскавите неща – коли, дрехи и пр.

- За каква любов мечтаеш да срещнеш оттук нататък?

- Засега децата и семейството са ми достатъчни.

- Била си близка с легендата на нашата естрада Емил Димитров, какъв най-силен спомен е останал в теб от него?

- Той беше самотен човек, въпреки известността и голямата си популярност. Беше разочарован от това, че България не му плаща пенсия или някакъв вид подпомагане. А Франция му плащаше всеки месец за „Моя страна, моя България”. За нея той получаваше по сто долара всеки месец. А нашата страна не му плащаше нищо.

- Съпругът ти е българин, но с германско гражданство.

- Ти мечтала ли си да живееш в чужбина?

- Не, аз не поисках немско гражданство. Съпругът ми живее и работи от 35 години в Германия, това е един цял живот. Той прие чуждо гражданство, аз не. Но той си идва често тук, 50 процента е там и 50 процента тук.

- Децата ти искат ли да живеят в Германия?

- Харесват Германия, но аз ги научих да обичат България, закърмени са с българското, да обичат и уважават всичко, създадено на българска почва.

- Какво цениш най-много от българското?

- Най-много това, че всички тук имат сърца, истински. Не са роботизирани. Немецът е роботизиран. Той се усмихва, но го прави по задължение, действа по правилата на играта, по-скоро като механична реакция. Тук харесвам живота, който е запазен.

- А ти колко често ходиш в Германия?

- Ходя, когато ми се налага, за административни услуги. Но мъжът ми си идва много по-често, отколкото аз ходя там.

- Ти имаш ли друг бизнес, освен пеенето?

- Не, откакто се разболяха очите ми от 2011 г., нямам друг бизнес. Само участия, където ме поканят.

- Пееш често благотворително. Видях те на празника в село Кубратово, където се събираха средства за едно болно детенце, Боби, от това село.

- Да често го правя, често пея без пари, благотворително и за деца-сираци.

- Колко сериозен е твоят здравословен проблем?

- Имам атрофия на зрителния нерв, ходя по лекари, но засега медицината не го лекува. Дано Бог се смили над мен и ми помогне!

 

Археологът Красимира Лука: Простият народ се управлява по-лесно

От 1945 г. насам в България интелигенция няма

- Г-жо Лука, защо твърдите, че не ви разрешават да работите като археолог?

- Проблемът не е само при мен. В България има общо седем университета, които предлагат специалност „Археология“. Ако допуснем, че годишно от всеки университет излизат поне 10 обучени специалисти, то това значи, че от 1998 г. насам (когато аз се дипломирах) България би трябвало да разполага с около 1400 висшисти-археолози, без да броим тези преди тях. По официални данни обаче работещите археолози в момента са между 200 и 300. Затова твърдя, че България е една от най-богатите държави в света... Една от малкото, която може да си позволи да финансира обучението на специалисти и след това да ги изхвърли на боклука.

- Вас кой ви финансира?

- Години наред се гордеех, че съм единственият археолог, който успява да провежда археологически разкопки и изследвания, без да ощети с нито един лев държавния бюджет. Използвах какви ли не подходи – частни спонсори, платено обучение за чужди студенти (което включва, разбира се, и популяризиране на родното ни наследство), различни програми и проекти. Оказа се обаче, че в очите на археологическата гилдия това е „престъпление“ и че ако археолозите не точат пари от държавата, са „нелегални“, „частни“ и „незаконни“. И за да не останете с впечатление, че става въпрос само за пари (макар че като говорим за археология, именно за това става въпрос), ще цитирам суверена (българския народ), който е казал: „Вързан поп – мирно село“. Да не забравяме, че през 1945 г. са екзекутирани 2730 души, представители на българската интелигенция, политически и военен елит. Между които и основателят на българската археология, международно признатия учен Богдан Филов! Та защо аз и още 1400 човека в България не можем да упражняваме професията си? Ами защото „попът“ трябва да е вързан. Защото от 1945 г. насам в България интелигенция няма! И защото простият народ се управлява по-лесно.

- От кого зависят разрешителните за археологически проучвания?

- От политическата конюнктура. Няма правила (има закони, но те не се спазват). Ако си удобен – разрешават. Ако не си – търси си работа в Англия, да речем. Официално разрешителните се издават от министъра на културата, но преди това документите трябва да минат през Археологическия институт с музей към БАН. После отиват в т.нар. Съвет за теренни проучвания (специализиран експертен съвет към Министерството на културата). Там се прецеждат още веднъж. Твърди се, че по този начин се упражнява контрол върху качеството на археологическите проучвания. Който е запознат поне малко с хала на културните паметници в България, е наясно, че ефектът е изключително негативен. Преди време един адвокат ме попита: „Добре де, при нас също има определени правила и изисквания, за да получим право да упражняваме професията си. Но го правим веднъж в живота си. А вие твърдите, че всяка година внасяте дипломата си за висше образование в министерството и молба да работите?! В това няма логика.“ Протоколите от заседанията в НАИМ към БАН и в т.нар. Теренен съвет са твърде интересно четиво. Приличат на битпазар. С две думи – на тези заседания се раздават археологически обекти. Притежавам копия от няколко такива обсъждания и само желязната воля и самодисциплина са ме възпрели досега да не ги изгоря в камината заедно с лаптопа! Дотолкова са низки и долнопробни.

- Разкажете с няколко думи за спечеления от вас проект с доброволци на ЮНЕСКО и развоя на събитията.

- Проектът се казваше Ratiaria semper floreat („Рациария винаги ще процъфтява“ – надпис от времето на император Анастасий върху главната порта на древния град Рациария). Той беше един от общо 13 одобрени проекта в Европа и първият по рода си в България. Имаше за цел да подпомогне включването на древния град Рациария (до днешното село Арчар, Видинско) в листата на ЮНЕСКО. Оказа се обаче, че общината, на чиято територия се намира Рациария, е осъществила проект на стойност 810 000 евро съвместно с община Майданпек, Сърбия. В нашата съседка парите са изхарчени за построяването на супермодерна музейна сграда, а в България – за две табели... Проектът на ЮНЕСКО нямаше как да уцели по-неудобен момент. Някакви си чужденци и някаква си „частна организация“ искаха да видят как се стопанисва древния паметник. Нямаше начин да ни допуснат. Толкова струва нашето културно наследство – 810 000 евро!

 

* Дами слагат държави под чехъл

* Димитър Маринов се снима във филм на Спилбърг

* Лепа Брена: Югославия беше като предшественик на ЕС

* Гери-Никол заживя без родителите си

* Синът на Аня Пенчева се дипломира

* Роси Иванова напомпа гръд

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - В "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 28 ФЕВРУАРИ!