Започва на 1 юли във Велико Търново, стига до Рилския манастир на 31 юли

На 1 юли 2019 г. от Велико Търново, нашата историческа и духовна столица, започва поклоннически пешеходен поход „Светият Път“, който ще завърши на 31юли в Рилския манастир. Десетки, а през отделните му етапи и стотици поклонници ще преминат по маршрут, максимално близък до автентичния - онзи, по който през далечната 1469 г. са вървели рилските монаси, пренасяйки мощите на св. Йоан Рилски от Търново до създадената от него обител. Така ще бъде отбелязана 550-ата годишнина от това уникално събитие, но и със сигурност ще бъдат преоткрити важни страници от духовното наследство на редица наши градове и селища.

Нека разкажем накратко за раждането на инициативата „Светият Път“, като си „запазваме правото“ да се спрем на най-интересните и малко известни паметници в хода на самото поклонническо пътуване. Дори и през нашия ултамодерен век, както се оказва, пътят към св. Йоан е и път към самите нас, към нашите български и християнски корени. Нека отбележим също, че небесният застъпник на българите от векове е наричан с „простонародното“ му име Иван - форма, която не е „руска“, както си мислят някои, а регистрирана в старобългарски надписи още през „неговия“ X век.

Инициативата „Светият Път“, която с право буди асоциации със знаменития маршрут „Ел Камино де Сантяго“ в Испания, е сравнително нова, но въпреки това набира все по-сериозна подкрепа. През юни 1999 г. във връзка с 530-ата годишнина от пренасянето на светите мощи поклонници придружават плащаницата на св. Иван от Велико Търново през Севлиево, Ловеч, Ябланица, Ботевград, София, Дупница до Рилския манастир. Пак тогава туристическото дружество „Академик“ към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ с председател Евгени Коев разработва маршрут до Кръстец в Тревненския Балкан - мястото, където през 1195 г. светите мощи на Рилския отец престояват при пренасянето им от Средец/София в Търново (такъв е тогавашният „Свети път“!), докато цар Асен гради храм на хълма Трапезица. С литийно шествие, водено от търновския митрополит Григорий, е организирано поклонение на Кръстец, където е поставен триметров кръст, а на 1 юли 2002 г. е осветен параклис на името на светеца. През 2006 г. и 2007 г. поклонническо пътуване „По стъпките на св. Йоан Рилски“ е организирано от Фондация „Покров Богородичен“ - от с. Скрино, родното място на светеца, до Рилския манастир. На свой ред Богословският факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и софийски свещеници с подкрепата на Софийска община организират туристически поход от София до Рилски манастир. Принос за съзряването на идеята има и археологията. В съботния брой на „Труд“ от 22 юни 2019 г. проф. Николай Овчаров разказа за проучването през 2008-2012 г. на руините на доскоро забравената църква „Св. Иван Рилски“ - част от манастира на Търновската митрополия с престолен храм „Св. Апостоли Петър и Павел“.

В завършения си вид идеята за поклоннически поход се „ражда“ във Велико Търново на 19 октомври 2011 г. На тази дата, есенният празник на св. Иван, в старата столица е проведено публично обсъждане с участието на историци, археолози, дейци на културата и туризма, като е учреден Обществен съвет с председател Даниел Панов. Именно тогава е представен поклонническият маршрут от Велико Търново през Никопол, Плевен, Враца и София до Рилския манастир, като е предложено и емблематичното название „Светият Път“. През следващите години група поклонници, организирана от Паскал Пиперков и Евгени Коев, преминава етапи на маршрута. Отново на преден план са туристическите дружества „Академик“ и „Трапезица“, студенти от Богословския факултет на ВТУ, ученици от гимназията по туризъм „Д-р Васил Берон“… Повече от обнадеждаващи са резултатите от похода през 2018 г., когато са обходени основните точки на маршрута. Навсякъде ентусиастите печелят симпатиите на местните хора. Така на 22 февруари 2019 г. във Военния клуб в София беше учреден национален инициативен комитет, подкрепен от Сдружението на общините, кметове, областни управители, туристически дружества, учители, свещеници…

Да хвърлим един поглед към станалото през 1469 г., за което разказва в своята „Рилска повест“ Владислав Граматик. Творбата е запазена в „Рилския панегирик“ от 1479 г., като е известна в две редакции - рилска и софийска. За основна се смята първата, но проф. Анчо Калоянов приема за първична софийската редакция, дело на неизвестен по име рилски монах. Основната причина за случилото се през 1469 г. е възобновяването на Рилския манастир, който след падането на София под османска власт (1385 г.) изживява тежък период. Разорена от завоевателите, около 1455-1460 г. светата обител е възобновена от Йоасаф, Давид и Теофан от с. Граница близо до Кюстендил. Те са синове на Яков, епископ на Крупник. Днешното едноименно село в община Симитли в онези години е център на епархия, в която влизат земи от Горноджумайско, Разложко, Самоковско и Дупнишко. В пределите на епархията е и самият Рилски манастир. Крупнишката епископия по времето на патриарх Евтимий е в състава на Търновската патриаршия, но в средата на петнадесетото столетие е под властта на Цариградската. Вероятно е подчинена на Софийската митрополия, доколкото съдбата на онази във Велбъжд/Кюстендил по същото време е неясна.

Преди да приемат монашеството тримата братя са били свещеници, но след смъртта на съпругите си един след друг отиват „…в Рилската пустиня в гореказаната обител на преподобния св. Иван, която беше тогава пуста и необитаема…“. Монасите получават подкрепа от тамошните българи, включително от „кир (господин) Георги“ - местен болярин, „…който хубаво и много изрядно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания…“. В десетилетията на налагането на османската власт, време на кръвопролития, насилие и разорение, дори и рилското братство не знае каква е съдбата на светите мощи след падането на „…оня чуден град Търново…“ в ръцете на завоевателите.

В обновения Рилски манастир обаче започват да се стичат поклонници от близки и по-далечни български краища. Според Владислав Граматик, „…един свещеник по име Яков, който беше протопоп (главен свещеник) на Филиповия град (Пловдив) (…), когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния - че дори още лежал от много години в Търновската архиепископия, покрит някак и неизвестен, и че бил достъпен… Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит (и с немалко други с него) по някаква работа и, когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение… Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа…“ По същото време най-старият брат Йоасаф вече не е между живите.

Мощите на св. Иван са в престолния град на българите от 1195 г. Два века са в храм, изграден специално за тях „…в града (крепостта) Трапезица…“. След османското завоевание са пренесени в манастира на митрополията, за който стана дума по-горе. Решено да си върне мощите на своя първоосновател, рилското братство търси застъпничеството на сръбската принцеса Мара Бранкович, вдовица на султан Мурад II и мащеха на Мехмед ІІ Завоевател. По това време тя се е оттеглила от своите владения в българските земи около Сяр/Серес. В османски документи е наричана „…госпожа деспина…“. Сръбкинята издейства султански ферман, по силата на който рилското братство да получи светите мощи. Когато пристигат в „…царствения български град Търново…“, рилските пратеници йеромонах Теофан, йеромонах Варлаам, брат Келасий, презвитер Йоан от Белчин и още неколцина са посрещнати враждебно… „Като узнаха причината за тяхното идване - разказва Владислав Граматик - градските първенци, по повод на това повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж…“ Търновци нямат никакво желание да се разделят с небесния застъпник на българския род, но са принудени да се подчинят.

През 1469 г. от Търново през Никопол и София раклата с мощите на св. Иван е пренесена в създадената преди повече от петстотин години от него Рилска обител. Самото „пътуване“ на светеца обаче е първата по рода си манифестация на вярата и общонародното единство по време на робството. Навсякъде българите с упование посрещат и изпращат „Светия отец“, със светла вяра, утеха и надежда за по-добри времена. За тези забравени страници от нашата духовна история ще разкажем в някои от следващите статии от нашата поредица.