Клането на прасе е широко застъпено в изкуството от Средновековието до днес

Ритуалът вероятно е посветен на древнославянски бог

„Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се оттеглиха настрани, за да дадат възможност на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.”

Това е цитат от повестта „Преди да се родя и след това” на класика на българската литература Ивайло Петров.

Клането на прасе е изконен ритуал (не само български), намирал трайно отражение в литературата и изобразителното изкуство от Средновековието да наши дни. Затова е трудно обяснимо решението на кмета Иван Тотев внезапно да отмени публичното разфасоване на две прасета пред общината в Пловдив. В обяснението си той изтъкна, че това уж било „социален експеримент”.

Защо изобщо трябва да се оправдава?

Можеше да го нарече просто „пърформънс” и това тутакси щеше да го включи в програмата по подготовка на Града на тепетата за културна столица на Европа догодина. Българската художничка Ода Жон, творяща в Париж, съвсем наскоро положи темелите на храненето като публичен арт пърформънс и в това няма нищо лошо или осъдително. Само пълни простаци и леко префинени интелектуалци не могат да схванат това.

Мнозина българи днес смятат, че думата „Коледа” идва от традиционното колене на прасе в този период от годината. Това обаче не е така. Според някои източници името произхожда от славянския бог на зимното слънцестоене Коляда. Според други идва от латинското calende, което означава първи ден от месеца.

Независимо от всичко това, ритуалът е залегнал дълбоко в българския бит и показва съчетаването на християнски и езически елементи. Не е изненада, че намира отражение в изкуството. Тук ще ви представим няколко творби на изтъкнати български творци по темата за прасето и Коледа.

 

Картини

Коледата на Златю Бояджиев

Същността на празника е свързана със семейното събиране около жертвеното животно

Човекът знае не само да обича, но и да убива

Работата на Златю Бояджиев с отношение към зимните празници е картината „Клане на прасе”, известна още като „Автопортрет с роднини”, 1962 г. Многопластовото съдържание на сюжета най-общо може да се обособи в три семантични нива. От една страна необичайната композиция е свързана с Коледа. От друга представя характерния по българските земи езически ритуал - клане на прасе, повтарящ се всяка година на празника. От трета - показва семеен портрет на Златювия род, събрал се за обреда. Композицията е затворена, а в центъра є е съсредоточена фигурална група от шестнадесет лица, скъпи на художника хора, подредени полукръгово около жертвеното животно. Образите респектират със сериозния, застинал поглед и ритуални действия. Групата е разделена в три плана. Най-долу е жертвеното животно, придържано от двама колачи. Тъжният поглед в окото му, наситен със страдание, тъга и изпитание, е отправен към зрителя, за да стане сякаш и той част от тази ритуална процесия. Между тях е отново любимата му баба Злата. И тук, както и в „Моето детство” от 1965 г., я представя гротескно - с изплезен език, облечена в бяла забрадка и риза. Следва реда, в който са сестрите и брата на художника. Те са най-активни в действията, свързани с ритуала. Всеки от тях има конкретна задача - да държи или подава посуда, подчертавайки с движенията си още веднъж важността на тържествената церемония. Някои са в готовност да отпият от разлятото в паничките вино. В последния, трети ред, виждаме и автопортрет на художника. Обърнат анфас, точно срещу зрителя, който Златю Бояджиев сякаш наблюдава. До него в дясно са майката и бащата, а отляво е братовчедът, който също се казва Златю. Пластическата сила на картината е изградена на базата на три основни елемента - традиция, наблюдателност и колоритен синтез.

В спомените на Златю Бояджиев същността на празника е свързана със семейното събиране около жертвеното животно, превърнато в дар. Отношението между лично и родово е в основата, скрита зад художествената структура на картината и създава възможност за цялостен стил и поредица от подобни емоционални изповеди. Още през 40-те г. на XX век, преди да получи мозъчния удар, Златю Бояджиев създава подобна композиция със заглавие „Клане на прасе” (известна още и като „Коледа”). Показва я в изложба на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. По време на бомбардировките над София (1944 г.) картината е унищожена. За нея съдим от разказ на Димитър Аврамов, описващ я така „Не зная кое тук е по-важното, възбудата от риту-алното събитие (от това „селско празненство”, както го нарича на едно място Цанко Лавренов) или ужасът от клането, от смъртта, от кръвта, която изтича от агонизиращото животно. Този ужас личи не у възрастните, които с деловита напрегнатост бързат да си свършат работата, а у наблюдаващите деца. Безмълвни, сковани, с втренчен поглед, те може би за първи път разбират, че човекът знае не само да обича, но и да убива.

(От сп. АРТизанин)

Откъс

„Палечко“

Валери Петров, 1942 г.

А вънка пара дъхът хората,

скрипти снега, звънти псувня,

и тримата мъже се борят

срещу огромната свиня!...

А тя квичи, а тя се мята,

и дърпа тънкото въже!...

Виж – бял сняг, алена – свинята,

и черни – тримата мъже.

Четвъртият изважда ножа,

опитва го о мръсна длан,

и, през четинестата кожа,

го втъква в тлъстия гръклян.

И коледно-жестоко туй е,

а те се смеят с гърлен глас!...

Свинята хърка. Тъмна струя

в миг блъска в бляскавия тас!...

И със опашчица извита,

тъй както тялото й бе,

душата на свинята литва

пембяна, в синьото небе.

 

Езическа картина

Дядо пристегна зурлата му с въже, за да заглуши пронизителното квичене

На деветия ден жълтите пердета паднаха от очите ми и аз запомних всичко, което видях около себе си. Едно от трите рошльовчета ме държеше на ръце до прозореца, приказваше ми нещо и сочеше към двора. След няколко години то щеше да ми стане леля, а сега бе деветгодишно, омацано и босокрако момиченце. То искаше да ме запознае с външния свят само с няколко думи: прасе, сняг, куче. Навън действително имаше кучета, сняг и едно огромно розово прасе с клюмнали уши. Току-що го бяха изкарали от кочината и то, отвикнало от свобода и движение, едва пристъпваше и затъваше до корем в снега. Около него стояха десетина мъже с голи ножове в ръце, оглеждаха го от всички страни, а прасето гледаше тях, виреше зурлата си и мигаше доверчиво с белите си клепачи. Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха отгоре му, хванаха го едновременно за двата крака — предния и задния — и го тръшнаха по гръб. Други двама хванаха другите два крака, прасето се досети каква е работата и нададе писък като локомотив на пътнишки влак, какъвто видях след около петнадесет години, и щом чух свирката му, веднага си спомних за прасето. То бе голямо като магаре, четирима не можаха да го удържат, та и останалите мъже се нахвърлиха отгоре му. Тогава дядо пристегна зурлата му с въже, за да заглуши пронизителното квичене. Прасето се задуши и липсата на въздух утрои силите му, мъжете изтърваха краката му, после пак ги докопаха и така се бориха с него цели десет минути. Само един дребен, кривокрак мъж с дълги маймунски ръце стоеше отстрани. Когато другите притиснаха здраво прасето, той се наведе и без да се колебае нито секунда, заби ножа си в дебелата му гуша. Прасето трепна, изквича още веднъж, но вече сподавено, и от зурлата му бликна гъста и тъмна кръв. Въло Гайдата, известен с умението си да коли прасета, бързо и сръчно държеше ножа и леко напипваше с върха му онова място в гърлото, което трябваше да се пререже. При всяко движение на ножа по тялото на прасето минаваха все по-слаби конвулсии и накрая, при последната, четирите му крака удариха така силно, че мъжете отново ги изтърваха. Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се оттеглиха настрани, за да дадат възможност на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.

Вкъщи кипеше голяма шетня. В одаята и собата вряха тенджери, миришеше на кисело зеле и сурови цепеници, след малко донесоха цяла тава от гърдите на прасето, туриха и тях на огъня, та миризмата не можеше вече да се понася. Моя милост се задушаваше, кихаше и кашляше, но жените си гледаха работата и не ми обръщаха внимание. Започнаха да прииждат и съседките. Всяка от тях носеше прясна пита и шише с вино или ракия, оставяха каквото носеха в едното кьоше и се залавяха да помагат на домакините.

На двора димеше голям черен казан с топла вода, с която мъжете щяха да измият вътрешностите на прасето. Сега го деряха и бършеха мазните си ръце с кожусите, за да се напоят с тлъстина и да станат по-яки. Около тях се бе събрала най-разнообразна публика: деца, кучета, кокошки, гарги и свраки. Всяко от децата усърдно помагаше с надежда да получи мехура на прасето и да си направи от него балон или футболна топка. Възрастните измисляха всевъзможни препятствия — борба, качване на някое високо дърво или надбягване в дълбокия сняг. Като главен колач Въло Гайдата имаше право да удостои победителя с наградата и да постави още едно деликатно условие — да се целуне задникът на прасето. След няколко години аз редовно се навеждах към задника на прасето и спечелвах наградата. Тази работа не бе твърде приятна, сам Въло Гайдата ми се присмиваше повече от другите и аз я вършех със затворени очи. И когато по-късно прочетох „Бай Ганьо“, неговият гениален принцип не ми направи особено впечатление, а само потвърди моя няколкогодишен житейски опит.

Кучетата клечаха отстрани на различно разстояние, така да се каже, според степента на роднинството и заслугите си, както сега хората стоят на различно разстояние от облагите. Нашите клечаха току до закланото прасе, надявайки се на най-голям шанс, и затова най-изкушени, така изкушени, че не изпускаха ни едно движение на мъжете. Когато някой извадеше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те неволно се потътрузваха напред, облизваха лигите си и скимтяха от нетърпение. Съседските клечаха малко по-надалече, зад тях, накачени по плетища и стобори, стърчаха чуждите и непознати песове. Колкото по-гъста миризма стигаше до обонянието им, толкова по-често езиците им проблясваха като червени мълнии.

След малко един от мъжете измъкна мръсните и димящи черва на прасето и небрежно ги заметна в снега. Нашите се намериха при тях само с един скок, налапаха ги и ги повлякоха към близкия плет. Съседските това и чакаха, хвърлиха се и те към плячката, а към тях се присъединиха чуждите и непознатите. Нашите налапаха каквото налапаха, остатъка трябваше да делят с чуждите, а това не бе приятно, нито справедливо.

Всички наостриха козина, оголиха зъби и заръмжаха едно срещу друго с лайнени муцуни, а остатъкът от червата лежеше в краката им. Което се изхитряше да докопа нещо и да го отмъкне, биваше накълцано на кайма. Така слабите малко по малко се оттеглиха да си ближат раните и да мечтаят за следващата Коледа и на арената останаха най-силните. В края на краищата остана само нашият пес, целият окървавен и опърпан, налапа остатъка от червата и си легна под хамбара. Кокошките и свраките се задоволиха да кълват кървавите петна по снега.

В това време не бях кой знае колко наблюдателен, но тази езическа картина не можеше да не ми направи впечатление. Тя събуди у мен някакви смътни асоциации за бъдещето и аз си помислих, че няма да бъде приятно, ако предстоящият живот ме принуди да се давя по кучешки за парче мръсно черво.

(откъс от книгата „Преди да се родя и след това”)