Това повелява първият избирателен закон от 1880 г.

Стефан Стамболов имал специална квартира за плътски удоволствия на Цариградско шосе

Ако беше в сила първият избирателен закон у нас, в неделя началниците на труженичките по Околовръстното нямаше да гласуват. По-точно - нямаше да вземат някой лев, за да пуснат в урните посочената бюлетина. Това щеше да намали електоралната активност и да ни компрометира пред Европа, която е за равни права на всички професии.

Законът е приет от Второто обикновено народно събрание. Утвърден е с княжески указ, публикуван в „Държавен вестник“ на 23 декември 1880 г. Глава I, член 2 изрежда кои не могат да бъдат избиратели. Сред тях са и „Съдържателите на публични развратни домове“.

Арсо Максимов е първият официален кандидат за сводник. Той нехае за избирателното си право и в молба до Софийската община се представя: „Доскоро съм бил съдържател на публични домове в Кюстендил. Съм с честно поведение. Плащал съм честно на момите.“

После го удря по същество: „Искам да ми се отпусне място 2500-3300 кв. метра за построяване (съвременен) бардак.“ Арсо планира да направи три отделения с по шест стаи. Таксите ще са 3, 2 и 1 лев за съответната категория, педантично отбелязва той.

Градският съвет отхвърля проекта и се заема сам да регламентира проституцията. През 1899 г. е обявена на търг обществена поръчка за вдигане на публичен дом. Конкуренцията е крайно ожесточена. Дузина предприемачи се отказват от изборните бюлетини и предлагат оферти. Коя от коя по изгодни за общинския бюджет.

В крайна сметка печели лицето П. К. Гълъбаров. По втория начин, защото е зет на просветния министър Димитър Вачов, който пък е земляк на вътрешния Васил Радославов. Вачов се кълне пред Радославов, че няма по-достоен кандидат от Гълъбаров. За да докаже, че казва истината, му подава дебела пачка парични знаци. Това решава въпроса.

Седем павилиона на греха щръкват край Владайската река на сегашната Сточна гара. Порядъчните столичани ги подминавали набърже. „Защото децата бяха любопитни и щяха да запитат какви са тия полуголи жени, накачили се по прозорците, които даваха знак на всеки минаващ оттам мъж да се отбие при тях“, обяснява коренячката софиянка Райна Костенцева.

Избирателният закон многократно е променян, но рестрикцията за сутеньорите стои като войник на пост. Брани урните от оскверняване. Съдържателите на бардаци обаче по правило са жени, които така или иначе не гласуват.

Уж демократичната Търновска конституция безцеремонно отнема избирателните права на нежния пол. „Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година, и се ползват с граждански и политически правдини“, отсича основният закон на княжеството. Под „български граждани“ се разбира само мустакатата половина от нацията, сукманите и фустите не влизат в сметката.

Ето защо на Мадам Цора не й пука. Под този псевдоним се крие полякинята Розалия Редицка. Дълги години тя държи салон за еротични наслади в столицата. Сетне го мести в Букурещ. По време на Първата световна война й гостува журналистът Георги Каназирски-Верин.

„На една стена аз видях цялата наша политическа и военна слава“, свидетелства той и дава подробности: „Върху един стар ковьор бяха прикрепени с топлийки портретите на голяма част от нашите най-видни политически мъже, даже и портретът на един от първите наши министри-председатели. Тук имаше портрети на генерали, командири на дивизии, на армии, дори и на един висш военен магистрат. Портретите носеха подписи, а някои - посвещения.“

Големи мераклии са били Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев, ген. Иван Вълков. Стамболов дори имал специална квартира за плътски удоволствия на Цариградско шосе срещу сегашната Борисова градина. Като пада от власт, тълпата скандирала: „Долу блудника! Долу тиранина!“

В Пловдив център на порока била Керхане махала. „Къща, в която живеят безчестни жени“, обяснява какво е „керхане“ Найден Геров. Днес там минава улица „Преслав“. В своята „Пловдивска хроника“ Никола Алваджиев пише:

„Общината разрешаваше на всеки, който подадеше заявление, че иска да открие бардак, стига да отговаряше на условията. От санитарния отдел проверяваха дали помещенията са хигиенични, дали отговарят на изискванията на правилника, дали собственикът е здрав, дали проститутките не са болни от венерически болести. Наистина на тях се правеха периодически прегледи, но това не гарантираше, че купеното плътско удоволствие ще остане ненаказано. Някои съдържатели на публични домове не съобщаваха своевременно на санитарната власт, когато заболееше някоя проститутка, мълчаха, криеха я, а тя сееше заразата.“

Под тепетата еквивалент на Мадам Цора е Баба Лора. С неясна етническа принадлежност, нейното истинско име е Лаура Лейбович. Държала шантан срещу градината „Цар Симеон“. Тежала над 150 килограма.

„Туловището u с еднакво закръглени долни и горни, предни и задни части наподобяваше бъчва. Едва тътреше краката си, обливаше се в пот, пухтеше. Не всеки файтонджия се решаваше да вози тази дебелана“, хроникира Алваджиев.

„Когато Лора сложеше крак на стъпенката - продължава той, - файтонът остро скръцваше, наклоняваше се на една страна, а конете започваха да въртят глава и да тупат нервно с предните си крака. Придружителите u с мъка я настаняваха на седалката, докато файтонджията подпираше с рамо задницата на файтона, за да не се обърне.“

Сутеньорите и проститутките са пуснати до урните чак през 1937 г. Тогава според поредния закон не могат да упражняват избирателните си права военните, запасните, когато са свикани под знамената, и трудоваците. Не могат да гласуват също стражарите, пожарникарите и средношколците. Такива като Баба Лора обаче могат, защото няма рестрикция за съдържателите на публични домове. Освен това за първи път е разрешено и на жените да пускат бюлетини.

На следната година са проведени парламентарни избори. За съжаление Баба Лора не е сред живите да вземе файтон и упражни свещенното си право на глас. „В 1910 г. умря от сърдечен удар, а с нейния край дойде и този на предприятието й“, пише Никола Алваджиев.