Поправките в Закона за защита на личните данни слагат пранги на медиите

Традиция е у нас да се следи за „неправилни“ статии

Свободата да говорим, да мислим, да разпространяваме информация и да отстояваме своите убеждения не ни е подарена от държавата. Тази свобода е естествено присъща на човешката личност. Имаме я преди и въпреки държавата. Има обаче един масов убиец на свободата – държавната свръхрегулация. На пореден такъв пример ставаме свидетели с поправките в Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), които макар и продиктувани от благородни мотиви, по същество слагат пранги на свободата на словото и на медиите.

Свръхрегулацията е хроничен проблем на ЕС. Повече от 50 хиляди са актовете на вторичното брюкселско законодателство, които се опитват да обхванат и регулират всяка фибра от живота на хората. Миналата година към тях се прибави и прословутият GDPR. Зад тази „сакрална“ абревиатура, превърнала в „луди калинки“ милиони фирми, институции и организации в Европа и Америка, се крие Общият регламент за защита на личните данни, който влезе в сила на 25 май 2018 г. В английската му версия това нормативно творение се разполага на 88 страници и състои от около 55 000 думи. На български са повече. Типичен пример за свръхрегулация. Християнската молитва „Отче наш“ на български се състои от 65 думи. Десетте Божи заповеди от 145. Конституцията на България е от 10929 думи, а американската заедно с всичките си 27 поправки и подписите на учредителите - от 7591 думи. Фундаментални текстове и документи, които реално гарантират свободата. Същата свобода, която в Европа често е тълкувана и доуреждана на законово и подзаконово ниво така, че да даде повече свобода на администрацията, вместо на хората. За да се посмеем на лошия законотворчески манталитет на институциите на ЕС, ще припомня, че доскоро действалият европейски регламент, посветен на стандартите за главестото зеле, брюкселското зеле, дръжковата целина, спанака и сливите се състоеше от 5371 думи. Ето как склонността към свръхрегулация стига до гротеска. Това е пътят, по който бюрокрацията се възпроизвежда. За Европа етатисткият модел, при който държавата е навсякъде и във всичко, е традиционен. Е, не съм съвсем прав – май, все още не са приели задължителен почасови график за посещение на тоалетна, но не бих се изненадал някой ишиасен еврочиновник вече да е създал работна група по въпроса. В името на общественото здраве и ценностите на Лисабонския договор, естествено. Това е въпрос на идеология и политическа култура. В САЩ от времето на Обама, в което властваше сходен прогресистки манталитет, бяха наследени цели 95 894 страници административни регулации, които принуждаваха бизнеса да плаща хиляди долари годишно на адвокати и счетоводители само, за да се ориентират в тази регулативна джунгла. Реформата, проведена от президента Тръмп, ги намали значително - с над една трета - до 61 308 страници, и така облекчи това непосилно за малките фирми административно бреме. В резултат икономиката тръгна нагоре.

С други думи, няма по-сигурен белег за лошо управление и калпаво законодателство, вредно за хората и обществото, от свръхрегулацията. Тя ограничава свободата, въпреки че често се прави в нейно име. Такъв до голяма степен е случаят с GDPR, който макар че си поставя легитимната цел да защити неприкосновеността на личния живот и личните данни в ерата на интернет, в която те са твърде уязвими, всъщност отива много по-далеч. Товари всяка социална активност с неспирно документиране, доказване и прекомерна бумащина. За съжаление у нас сме привикнали към този тип нормотворчество, което засипва с административни тежести хората и бизнеса, за да създаде работа на все по-голяма бюрокрация. Приетите поправки в Закона за защита на личните данни отиват още по-далеч. Неслучайно те предизвикаха не само полемика в експертната общност, но и президентско вето. Защото с тях се нарушава съществено балансът между свободата на изразяване и защитата на личните данни.

В самия еврорегламент е предвидено, че свободата на изразяване, свързана с журналистическата, научната и художествената дейност, трябва да бъде „помирена“ (каква терминология!) от държавите-членки на ЕС с правото на защита на личните данни (чл. 85, пар. 1 от Регламента). Предвидено е, че на национално ниво следва да се преценят необходимите изключения и дерогации (отмяна) на режима за защита на личните данни, когато той засяга свободата на словото. Нищо подобно не прави българският законодател. Напротив, въвежда по–тежки и ограничителни регулации.

Нека видим как се прави изискваното от Регламента „помирение“ в поправките в Закона за защита на личните данни. С две думи – по нашенски. Разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от Регламента е копи-пейстната за по-сигурно и в гласуваните от депутатите поправки. И после авторите на родното „помиряване“ са сътворили остро дискусионната алинея 2 на чл. 25з. Забележете – цели 10 критерия, по които журналистите, учените и авторите на художествени произведения трябва да преценяват своята свобода на изразяване и после при необходимост да я доказват. Къде да доказват ли? Пред администрацията, естествено – Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). Какво да доказват ли? Общо взето, че не са маймуни. Дали и доколко са осигурили баланс между свободата на изразяване и информация, от една страна, и защитата на личните данни, от друга. Чудо! Авторите на проекта се аргументират, че са извлекли тези критерии от практиката на Съда в Страсбург и Съда на ЕС в Люксембург и с тях всъщност се цели да бъде защитена свободата на словото. Сигурен съм, че са имали добри намерения. Но точно те постилат пътя към несвободата. Представете си как става това на практика. Сядате да пишете роман или журналистическо разследване. Първо си ангажирате адвокат, който да ви обясни какво имате право да пишете. После пишете и мислите по 10-те критерия, дописани към Регламента от родните законотворци. Дали имената и други подробности, които споменавате в текста, допринасят за „изясняване на обществен интерес“, при какви обстоятелства сте научили въпросните „лични данни“ и дали техният субект е допринесъл за разкриването им. Не забравяйте да си помислите и за „влиянието, което разкриването на личните данни и тяхното обществено оповестяване би оказало върху неприкосновеността на личния живот на субекта на данните и неговото добро име“. И така до 10-ия критерий, който е още по-мъгляв - „други обстоятелства, относими към конкретния случай“. Всичко това трябва да преценява и вашият издател или медия. По-добре пак си наемете адвокат или се откажете да пишете. Защото тези обтекаеми „критерии“, по които ще трябва да доказвате, че не сте допуснали нарушение, развързват ръцете на административния орган да преценява както намери за добре. Не е рядкост в българската практика, в т.ч. на КЗЛД, да се „аргументира“ с голи твърдения от типа „това е така, защото ние смятаме, че е така“. Това е упрек не към конкретните хора в този или онзи административен орган, а към принципа, който все по-масово се въвежда в нашето законодателство – група чиновници да се произнасят що е то обществен интерес и да тълкуват докъде се простира свободата на словото и други конституционни права на гражданите. Обяснението, че подобни административни решения били обект на съдебен контрол, са незадоволителни. Всеки опитен юрист знае, че един от основните пороци на родното административно правосъдие е, че когато става дума за специализирани материи, често съдилищата се доверяват безкритично на аргументите на административния орган. И често това е в ущърб на правата на гражданите и на правовата държава.

Вярно е, че нито свободата на словото, нито защитата на личните данни са абсолютни. Но е още по-вярно, че измежду двете по-високо стои свободата на словото. Тя е фундамент на съвременната конституционна цивилизация. Произволното й ограничаване в името на други цели и права, и то по административен път, е лоша тенденция, която трябва да бъде спряна. Върнатите от президента законови текстове нарушават необходимата мяра на навлизане на държавата с регулации и административна намеса в свободата на словото и на медиите. Всъщност, защо направо не въведат задължение за журналисти, учени и автори да искат предварително разрешение от КЗЛД за своите статии и произведения? Имаме и исторически опит и институционална традиция в тази област – Дирекцията за обществена обнова, която авторитарният режим, установен в България след 1934 г., натоварва да следи за „неправилни“ статии и мисли в печата. После „онзи“ отдел в ЦК на БКП при тоталитаризма доразви традицията до абсолют. Стъпката от въпросните поправки в ЗЗЛД до този тип „обществена обнова“ никак не е голяма, уверявам ви!