Да се реанимира политическия труп на синята партия се оказа безперспективно занятие

В началото, през 1989-1990 г., СДС не беше партия, а широко народно движение за демокрация. С него се идентифицираха хора с всякакви убеждения – леви, десни, либерални, републикански, монархически. В състава му се включваха стари и нови формации, синдикати, правозащитни структури и много безпартийни. Обединителната кауза беше промяната, разграждането на стария режим и преодоляване на неговия икономически и морален банкрут. СДС тогава беше и движение срещу маститите привилегии на кастата на висшата номенклатура. И най-вече - романтична надежда за свобода и стопански възход. На практика всички, които не бяха в редиците на БКП-БСП, бяха от СДС. Това беше общодемократична кауза и житейска позиция, а не партийна принадлежност и подчинение на партиен устав. Разнолика общност, каквато се консолидира само в сюблимни исторически моменти.

През 1991 г. по повод на новата Конституция и в СДС зейна големият разлом. От едната страна, искаха реална демокрация, правова и социална държава, национално помирение, а от другата - власт, за да отмъщават, лустрират и разделят. Едните искаха да градят България за себе си и децата си. Другите – да реабилитират статуса на своите фамилии от додеветосептемврийския период. Сред първите бяха повечето, които не си бяха мълчали при социализма, и страдалците от демократичната опозиция срещу установяването на тоталитарния режим. Вторите, по правило, бяха онези, които раболепно преследваха кариера в средните ешелони на номенклатурата, преподаваха „научен комунизъм“, пишеха доноси до ДС и дори фанатично клеймяха „капитализма и империализма“. Сред тях се включиха и набързо пребоядисалите се деца на висшата номенклатура. Първите бяха по-мъдри и по-умерени, може би защото нямаха нужда да пренаписват своите биографии. Вторите – агресивни и изпълнени с войнстващ „антикомунизъм“, защото мнозина от тях с крясъци трябваше да заличат старото раболепие и да изпишат новите си биографии на активни борци за демокрация. Разбира се, и в двете групи имаше и почтени хора, и обикновени негодници. Но политическият им мироглед беше различен – едните искаха да градят, а другите да разчистват сметки.

Разломът се превърна в раздяла, когато по стълбите от петия етаж на „Раковски“ № 134 бяха физически изтикани и прогонени д-р Петър Дертлиев, бай Милан Дренчев, после Петко Симеонов и Сашо Каракачанов и много други, които олицетворяваха умерените среди. Месеци по-късно седесариатът изгони с освирквания от своята конференция един от своите създатели и лидери, а по това време вече и президент на България – д-р Желю Желев. „Здравите сили“ победиха.

И така постепенно СДС замени демократичната дискусия с фанатизъм, а търсенето на съгласие с партийна вендета. Пещерният антикомунизъм, русофобията и политическото нискочелие станаха основни щрихи в обществено-политическия образ. СДС все още формално бе коалиция от партии, но на практика функционираше като единна партия. Партийният билет стана по-важен от идеите и каузата. Този процес беше приключил след гръмовния провал на БСП в управлението от периода 1994-1997 г. През февруари 1997 г. СДС се учреди като партия начело с Иван Костов. Тежката кризисна ситуация и тоталната дискредитация на БСП в онзи период даде шанс на синята партия заедно с други нейни производни (демократите на Савов и земеделците на Мозер), обединени в коалицията „Обединени демократични сили“, да спечелят властта. Наред с положителното – икономическа стабилизация и въвеждане на валутен борд, начало на реална подготовка за членство в ЕС и НАТО – управлението на Иван Костов в периода 1997-2001 г. се превърна в символ на разграбването на държавните ресурси, приватизация „под масата“ и на безценица в полза на близки до властта („сините братовчеди“). „БГА Балкан“ беше харизан за 150 хиляди долара, „Кремиковци“ – за 1 долар, „Каолин“ за малко повече... Стотици други предприятия и активи се превърнаха в емблемата на понятието „корупционно управление“. Грабежът беше съчетан с конфронтация и нетърпимост към различното мнение и идеи. Затова мнозинството оттегли доверието си от синята партия и даде шанс на новото широко движение, създадено от Симеон Сакскобургготски – НДСВ. През 2001 г. гражданите изпратиха в миманса СДС и неговото обкръжение от „хранени хора“ – все същите, поименно познати и до днес грантови политолози, социолози и НПО.

Това беше и началото на края на СДС като значима политическа сила, която оказва влияние върху посоката на развитие на страната. Опитите чрез роене, последващо обединение и непрекъсната смяна на партийните етикети да се реанимира политическия труп на синята партия се оказаха безперспективно занятие. Дори с с щедрите порции изкуствено финансово дишане, което му осигуряват няколко „успели млади хора“, които „разбойническата приватизация“ на синьото управление за една нощ превърна в милионери. В опит за оцеляване се пръкнаха „Демократи за силна България“, „Синята коалиция“, Реформаторски блок, а сега и „Демократична България“. Все същите хора, все същите амбиции, но за съжаление, и все същата безидейност. Сменящите се като носни кърпи партийни етикети са нищо повече от аватари на една политическа камарила, която отчаяно се опитва да докопа властови позиции.

Част от тази камарила е и партийният етикет на СДС. Една маргинална формация, която държи абревиатурата и обитава два етажа на ул. „Раковски“ № 134. При първия опит за мимикрия, когато групата на Иван Костов се обособи в нова партия ДСБ – той самият обяви, че „духът напуска тялото“. Дали е имало някакъв политически дух тогава е въпрос на интерпретация. Но несъмненият факт е, че десетилетие по-късно и „духът“, и „тялото“ съществуват като политическо „зомби“, а не като жизнеспособна политическа сила, която е в състояние да предложи ясна алтернатива и да спечели доверието на значима част от обществото. СДС и неговите производни, които с гротескна претенциозност се самоопределят като „демократичната общност“ - видите ли извън тях няма други демократи - са сведени до амортизирани трансмисии за разпределение на власт и постове. Ръждата на безидейността и участието в приватизационния грабеж обаче ги лишиха от горивото на широкото обществено доверие.

Тъжната истина е, че през последните 15 години всички те се оказаха неспособни да предложат компетентни идеи за бъдещето. Политически удавници, които отчаяно са сграбчили сламката на миналото, които виждат в черно-бели краски. Преди 1944 г. всичко е „цветя и рози“, няма авторитарен режим, няма репресии, няма цензура, няма антиеврейска и пронацистка политика. След това - само тоталитарен мрак без никакъв икономически и социален напредък. Дълбокото разминаване на този черно-бял мироглед с житейската и историческа истина, запрати проповедниците му в маргиналната периферия на съвременното ни политическо битие. Колкото и изкуствено да бъдат натрапвани през все още завзети от хранениците на сините милионери сутрешни блокове.

Хората отдавна искат политика, която им носи сигурност, перспектива и спокойствие. А не истерични битки с кошмарите на миналото и фанатични конфликти с „вечната ДС“ и новият „враг номер 1 на тутраканската селищна система“ - Кремъл. Искат национална политика на достойно членство в ЕС и НАТО, а не „йесмени“ и тамагочи-политици, които сричат машинално евроатлантическите ценности. Този урок т.нар. „демократична общност“ така и не научи, и няма капацитет да поправи тази грешка. Обществената им база е сведена до тесен сегмент грантови дърдорковци, пребоядисани доносници, деца на активни борци срещу капитализма и номенклатурчици, „офисния планктон“ на сините приватизационни милионери и накрая – физическите наследници на политическия, стопански и интелектуален елит преди 1944 г., които въвлякоха България в престъпната коалиция с Хитлер и Мусолини.

Разбира се, и това е социална база, но не за политика с лице към бъдещето, а за пренаписване на миналото и задоволяване на актуални корпоративно-икономически интереси. Присъствието на тези партии в управленска коалиция с ГЕРБ предния мандат безпрекословно доказа това. А юмручният бой на последното заседание на СДС бележи не само символичния край на този партиен етикет, а и безперспективността на самозваната „демократична общност“ в нейната цялост. RIP.