Българинът е неразривно свързан с конете

В покрайнините на Монтана, на нeколкостотин метра от новия Околовръстен път, по който фучат тежки камиони, зад редица кипариси и овощни дръвчета се издига китна възрожденска къща. В двора й потропват с копита коне, носи се мирис на сено и дърво…

- Това е моят остров на красота, спокойствие и хармония. Искам да го поделя с всеки, който цени традициите и природата. Но малцина идват тук - казва с горчива усмивка Йордан Еленков, собственик на малкия спортно - туристически комплекс. Русолявият 64-годишен мъж е пенсионер от няколко месеца, но е пъргав и подвижен като юноша.

- Целият ми живот досега е движение и работа. Това поддържа човека жив и здрав. Седнеш ли, отпуснеш ли се - свършен си!, споделя веруюто си Данчо. Над 30 години той обикалял Северозападна България като инженер сондьор. Търсели нефт и газ, пробивали кладенци, чистели газохранилища. Но и в сондьорските лагери - из фургони и голи полета, душата му сънувала къщи от камък и дърво, просторни ливади и препускащи по тях коне.

- Аз съм селско момче, отрасъл съм в Крива бара край Лом. Обичам земята и животните. Сигурно това е заложено в кръвта и в паметта ми от поколения - разсъждава Данчо. Като ученик през 60-те години на миналия век той мечтаел да стане футболист. В онези години идоли на момчетата били играчи като Гунди, Соколов, Пенев. “Бях доста добър, играех в младежки отбори като ученик, после и като студент в Минно-геоложкия институт. Имаше интерес към мен от “Локомотив” (София) и “Миньор” (Перник). Вече се виждах в някой от големите отбори, но съдбата беше решила друго!”, спомня си той. Малко след завършването на института Еленков скъсал менискус, после и коленните връзки. Претърпял няколко тежки операции. И това сложило завинаги край на плановете му за спортна кариера.

- Рухнах и физически, и психически. Всички мечти, които имах, станаха на парчета, връща се назад Данчо. Но съдбата го извадила от ямата на отчаянието. За да го разсее и раздвижи, баща му Арсен, който живее и до днес в родното им село Крива бара, му подарил кон, а в болничните стаи, прикован на леглото, младият мъж открил магията на дърворезбата.

- Не можех да ходя, но ръцете и умът ми бяха здрави и подвижни и реших да ги използвам, за да изляза от депресията, спомня си инженерът. С подръчни инструменти започнал да дяла парчета дърво, но фигурите, които се показвали под стружките, били толкова красиви, че се снабдил с длета и започнал да прави икони и пана. Макар че не е суеверен, след превъзмогнатите несгоди Йордан смята, че всичко в живота на човек е предначертано. Но всеки сам трябва да открие пътя си и да да го извърви.

- Всеки има дарби, но те са като нефта и скъпоценните метали. Скрити някъде дълбоко. Трябват много усилия и упорство, за да ги извадиш наяве, да ги почистиш и покажеш на другите. Ето, аз имах футболна дарба. Господ ми я отне, но ми даде дърворезбата и конете. И животът ми отново доби смисъл!, споделя мъжът. Докато раздвижвал оперираните си крака, Данчо яздел коня, подарен от баща му, и чувствал как животното му прелива увереност, сила и смелост. И се влюбил за цял живот в гордите и бързи коне. “Българинът е неразривно свързан с конете. Може би защото, както казват историците, сме дошли по тези земи на коне, спали сме и сме воювали с тях. Земята сме работили с тях. Лошото е, че през последните десетилетия губим тази връзка”, тъгува мъжът. Обичта към конете при Йордан Еленков е и родов белег, признава инженерът. Баща му Арсен и чичо му Любчо са служили навремето като кавалеристи и той израснал с разказите за буйни жребци, устремни галопи и кавалерийски битки. Когато след падането на комунизма с негов колега направили частна фирма за геоложки проучвания и сондажи и имал повече средства и свободно време, Йордан оставил апартамента си в центъра на Монтана на децата си, купил си къща край града и два коня.

- Яздех ги по поляните край Огоста, канех и приятели, а хората наоколо се чудеха! Абе учен човек, ама луд!, смее се сондьорът. После животните му се сторили малко, искал още бързи коне да пълнят двора му и други хора да опитат от радостта да препускат с тях. Затова купил по-голям парцел и вдигнал в него къща за гости в копривщенски стил и конна база. Всичко дървено в двукатния дом сондьорът направил сам, а на таваните на трите спални изрязал възрожденски слънца, окичени с житни класове, плодове, цветя и, разбира се, коне. Във фермата, която нарекъл на първия си внук - Данко, събрал 12 елитни коня от породите дунавски и чистокръвен английски, както и няколко тежкотоварни животни. Из стари стопанства намерил и три файтона, реставрирал ги и ги превърнал в каляски за младоженци и абитуриенти.

- Създадох малък туристически комплекс, където хората да отсядат в традиционна българска атмосфера, да си почиват край камините и трапезите, да се веселят и да яздят коне. Цените са направо символични - 20 лева за час езда, казва стопанинът. Но след първите гости потокът, вместо да се увеличи, почти секнал. Рядко някой идва да поязди напетите бегачи или да поръча разходка с файтон до сватбената зала или абитуриентския бал, казва Данчо. Сам изпитал възраждащата и лечебна сила на вихрогоните, инженерът предложил на лекари в Монтана да използват безплатно конете му за хипотерапия - лечение на деца с аутизъм и церебрална парализа с помощта на езда и общуване с животните. Няколко хлапета дошли, придружени от лекари и родители, и макар че много се радвали на досега си с конете, повече не се върнали.

- Българите трябва да променим мисленето си. Не може всичко да се върти само около хляба, оцеляването, ежедневните грижи и ядове. Трябва малко да вдигнем поглед, да видим красотата на живота, да опитаме от радостите му. Тогава ще бъдем по-здрави, по-силни и полезни за себе си и семействата си!, пали се бившият сондьор.