Сирийската война завърши и Америка загуби

Съюзниците на САЩ в Близкия Изток вече подсигуряват интересите си пред Кремъл

По-рано този месец войските на сирийския режим побиха флага си над южния град Дераа и отпразнуваха. Дори и да предстоят още кръвопролития, символиката беше трудна за пропускане. Въстанието, което започна в този град на 6 март 2011 г., най-накрая е съкрушено, а гражданската война, която разкъса страната и дестабилизира цели части от Близкия Изток, както и Европа, идва към края си, по-скоро рано от колкото късно. Башар Асад, човекът чието сваляне беше „въпрос на време“, надделя с помощта на Русия, Иран и „Хизбулла“ над народа си.

Вашингтон е твърде зает със злободневните сензации, за да осъзнае, че днес има приблизително 500 000 сирийци по-малко, откакто група момчета изписаха по стените на Дераа „Народът иска край на режима“ преди повече от седем години. Но сега, когато съдбата на сирийския конфликт е решена, заслужава си да се замислим за ролята и мястото на САЩ в новия Близък Изток. На първо място трябва да се отървем от остарелите доктрини, които са отдавна в сърцевината на американската външна политика в региона и допринесоха за объркването и парализирането му, както в Сирия, така и отвъд.

Едва ли има някой в очертанията на Вашингтон, който в даден момент от кариерата си да не е бил поучаван за опасностите да се разсъждава с аналогии. Но това не означава, че тези поуки се вземат редовно предвид. Сирийското въстание дойде във фантастичен момент за Близкия Изток, когато свободата изглеждаше да си пробива път навсякъде. Демонстрацията на народната мощ, която започна в Дераа – и дойде толкова скоро след падането на дългогодишните лидери на Тунис и Египет – се движеше от самосебе си. Това замъгли преценката на дипломати, политици, анализатори и журналисти, попречвайки им да направят разликата между Асадите и Бен Алитата от региона, или между структурата на сирийския режим и този в Египет.

И понеже международната общност не очакваше сирийският лидер да устои много дълго, се оказа по гръб, когато Асад се захвана с преследването на най-очевидната и ефективна стратегия: милитаризиране на въстанието. За кратко време различните враждуващи сирийски милиции, джихадисти и регионални играчи, подклаждани от намесата на Русия, направиха невъзможно за САЩ да формулират своите интереси в конфликта. И така Вашингтон осъди кръвопролитията, изпрати помощи за бежанците, неохотно тренира „проучени“ бунтовници и бомбардира „Ислямска държава“, но като цяло остана извън гражданската война в Сирия. Нека никой не си мисли, че това е политика изрично свързана с президента Барак Обама и заложената му цел да излиза, а не да се вкарва в конфликти в Близкия Изток. Политиката на неговият приемник не е кой знае колко по-различна, с това изключение, че Доналд Тръмп е категоричен, че ще остави Сирия на Русия, след като приключи с унищожаването на „Ислямска държава“. Докато се трупаха телата на загиналите, единственото което Вашингтон успя да съчлени, е израз на загриженост за поредния кошмарен проблем. Сирия, разбира се, е много по-различен случай от Руанда, Дарфур или Сребреница, но е поредният пример за убийства в индустриален мащаб, който парализира Вашингтон.

Мнозина от политиците и анализаторите, които предпочитаха САЩ да стоят извън или поне да имат само минимална роля в Сирия, стигнаха до тази позиция чистосърдечно. Гледаха на нашествието в Ирак през 2003 г. и последствията от него, които дестабилизираха региона, овластиха Иран, накърниха отношенията със съюзниците на Вашингтон и подкладиха екстремисткото насилие, подкопавайки позициите на САЩ в Близкия Изток. Това което убягва на същата тази група хора, е, че американското бездействие в Сирия имаше същия ефект: допринесе за регионалната нестабилност, овласти Иран, развали отношенията с приятелите в региона и даде тласък на транснационални терористични групировки.

В контраст е начинът, по който руският президент Владимир Путин се притече на помощ на съюзник в криза- Асад – и как съюзниците на САЩ в Близкия Изток виждат действията на Барак Обама около свалянето на президента на Египет Хосни Мубарак след 30 г. на власт, по-голямата част от които прекарани във влачене на бакиите на Вашингтон из региона. Египетците, саудитците, емирствата, израелците и други, може и да не харесват особено много Асад, но първичната силова реакция на Русия, за да предотврати падането на сирийския диктатор и последвалите усилия на Москва да изтласка Асад до привидна победа, определено им направиха впечатление. Сирия сега е опорната точка на стратегията на Русия да се наложи отново като глобална сила и подновеното й влияние в Близкия Изток се простира от Дамаск в източна посока през регионалното правителство на Кюрдистан, до Иран и в южна от сирийската столица в посока до Египет и с дъга до Либия.

 

Обратните ходове

Израел, Турция и страните от Персийския залив все още гледат към Вашингтон за предводител, но също така започнаха да подсигуряват интересите си и пред Кремъл. Израелският премиер Нетаняху вече е постоянна притурка до Путин; турският президент Ердоган и неговият руски колега, заедно с иранското ръководство, са съюзници в Сирия; крал Салман направи първата визита на саудитски монарх в Москва (на снимката) през октомври 2017 г.; а емирствата вярват открито, че руснаците трябва „да са на масата“ при решаването на спорове от регионално значение. Ерата, когато САЩ определяха правилата на играта в Близкия Изток и поддържаха регионалния ред, благодарение на което излизаше доста по-лесно и евтино да се упражнява американското влияние, продължи 25 години. Това е краят u.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи