Справедливо ли са кръстени софийски пътища на чужденци

Няма спирка, но има улица „Юджийн Скайлър“

Правят се опити за дискредитация на благодарния и благороден българин

Минали 4 вълни на насилие: първата - башибозуците, втората - властта, третата - циганите, четвъртата - гарваните

Така се случи, че 10-ина месеца ще слушам механичния глас в тролей № 2: спирка „Улица „Макгахан”. А като пътувам към центъра на София, гласът ще ме упъти: следваща спирка „Улица „Уошбърн”. Нямаше да посегна към всекидневието си, ако всякакви телевизионни и други медийни субстанции навръх 3 март, а и без повод, не се произнасят в русофобски напън, че множеството софийски улици с имена на руски военни от Освободителната война и тогавашни общественици и дипломати се дължат на „руската окупация” след 1878 г. Въпреки предупреждението на Пушкин „не оспаривай глупца” ще отговоря. Защото тук освен исторически манипулации се нанася тежка обида на българина. На две от неговите същности: чувство за справедливост и благодарност за извършено добро, обединени тук в справедлива благодарност. А в неосъзнат подтекст обидата прераства към зачеркване на неговата роля за Освобождението.

Не обсъждам „окупацията”, защото обичам да гледам историците да спорят с предварително бронирани „здраво в гърдите” тези. Ще опитам да обобщя брилянтната благодарност на българина, дозирана точно според заслугите на чужденците за освобождението ни. Много сълзи по лицето на „демокрацията”, докарани с лука на неясни и ясни внушения, предизвикват имената на улиците в центъра на София: „Генерал Гурко”, „Скобелев”, „Столетов”, Тотлебен”, „Подполковник Калитин”. Да напомним кой какъв е: Гурко освобождава София в януари 1878 г.; Скобелев ръководи обсадата на Плевен след несполучливото командване на великия княз Николай Николаевич; Столетов удържа Шипка с величавите є защитници в най-важната битка на Войната и преобръща хода є; Калитин увисва на турски щитове и т. н. Опираме пак до българина: той цени високо героите и саможертвеното им участие в историята. А не надутите кукли на пропагандата и самохвалството. Няма нищо по-естествено от това да увековечи имената на героите с названия на улици.

Да, има защо и за: „Княз Дондуков”, „Граф Игнатиев”, „Аксаков”, „Алабин”. Не ще обяснявам за всички тях. Ще кажа само за граф Игнатиев, дипломатът с противоречива роля по „българския въпрос”: той подготвя и налага подписването на Санстефанския договор против волята на император Александър II и Западна Европа. Нали българската мечта десетилетия продължава да бъде Санстефанска България!? Но ще продължа със „забравената” от русофобството благодарност към хората от Запада с принос към Освобождението ни. Също в центъра на София се намират улиците „Уилям гладстон”, „Луи Леге” и „Позитано”. Последните двама са консули на Франция и Италия по време на Войната, с принос за спасяването на София от отмъстителните намерения на турците да я опожарят. Уилям гладстон (1809-1898 г.) е най-височайшият политически глас в защита на угнетените българи, а сетне - и срещу Берлинския договор. На негово име са кръстени улици и в Пловдив и в Бургас. В 1876 г. английският либерален лидер е опозиция на министър-председателя лорд Дизраели. Знаменитите речи на гладстон в парламента са събрани в книга, която още през есента на 1876 г. с неговата благословия е издадена в Русия. И изиграва роля в подкрепа на бъдещата война с Турция. Ние - обяснимо, я издаваме по-късно - в 1881 г. Симпатиите на гладстон към България са трайни. Ще напомня само, че в 1885 г. приветства Съединението. Което - от европейска позиция, е тежко нарушение.

Но нашата благодарност към Запада съвсем не свършва с изброените имена. Спирка „Улица „Макгахан”. Дженюариъс Макгахан (1844-1978 г.) е кореспондент на английския вестник „Дейли нюз”, журналист от американски произход. Неговите репортажи за зверствата на Турците по време на Априлското въстание разтърсват Европа и Америка. И парират опитите те да бъдат омаловажени и скрити с лъжливата теза, че и двете страни са проявили жестокост по време на въстанието. Ето откъс: „Казаха ни, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни - изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде извършено за един ден - и през цялото това време до последния ден те са били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани … са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.”

Спирка „Улица „Уошбърн”. Джордж Уошбърн (1833-1915 г.) - преподавател в Роберт колеж в Цариград от 1865 г. и негов директор от 1877 г. до 1903 г. Надигнал е глас в защита на българите и е изобличавал турските зверства по време на Априлското въстание. Става консултант на американска комисия за разследване на събитията.

Няма спирка, но има улица „Юджийн Скайлър”. За ролята на този американски дипломат. Каква е тя? Под натиска на съчувстващите гласове от Европа английският премиер лорд Дизраели назначава комисия. Но тя изработва доклад, прикриващ турските жестокости. Тогава САЩ възлага на посланика си в Турция да извърши свое разследване. Комисията се оглавява от Скайлър. Сдържано, но прецизно той осведомява САЩ и света за станалото. И допринася за убеждаването на Европа да предприеме мерки за промяна на статуса на българския етнос. И след като султанът шикалкави, последната възможност остава войната, която Европа благославя. А Русия осъществява с живота на своите воини.

Алберт Лонг (1832-1901 г.). В София, Търново и Пазарджик улици носят неговото име. Лонг е протестантски мисионер, който твърди, че приобщава към Христовата вяра въобще, а не тласка принудително към протестантството. Дълго време и той преподава в Роберт колеж. След Априлското въстание и той е глас на истината и на защита на българите. Лонг има още заслуги към България, най-голямата от които е преводът (с участие и на други) и издаването на Библията на български. Оценили сме подобаващо трайните му симпатии към България.

Още една личност заслужава благодарността ни. Иван дьо Вестин (1834-?), военен кореспондент във в. „Фигаро”. Собственото име на псевдонима му издава благоразположението му към славянството. Репортажите си пише като пътеписи. В които не спестява нищо за насилието. Струва си да го цитираме многократно. Но ще се задоволя с негово наблюдение за характера на зверствата. Според него са минали 4 вълни на насилие: първата - башибозуците, втората - властта, третата - циганите, четвъртата - гарваните. Не сме го почели с паметник или с име на улица. Но през 1971 г. издаваме пътеписите-репортажи. В 1966 г. също за първи път излизат на български (и на английски) репортажите на Дженюариъс Макгахан. В годините, когато русофилството беше държавна политика. Та така - благодарността ни към заслужаващите я никога не е секвала.

Пътувам в тролея: Следваща спирка „Улица „Макгахан”. И ми се ще да чуя: да слизат всички субстанции-последни инстанции. Време е да слезе лъжата в името на „истината за историята”. Лъжата, която като върти и суче, накрая все стига до дискредитиране на българина. На благодарния и благороден българин.