Стефан Данаилов е категоричен, че се връща на сцената, броени дни след травмата и операцията в бургаска болница. Актьорът пострада тежко след падане в апартамента си в Приморско и счупи тазобедрена става.

"Не може да не ме радва интересът и доброто чувство, желанието да ми помогнат кой с каквото може - независимо от ранг, политически пристрастия", заяви Данаилов по Нова ТВ.

Усетихте ли след този инцидент колко всъщност приятели имате? И каква любов имат хората към Вас?

- Аз съм в такъв етап, в който живея с любовта на хората. Ще ти кажа защо. Аз играя на сцената и то доста спектакли в много части на България. Аз усещам и виждам какво е отношението на тези хора към мен, чувствата, които питаят. Аз сигурно щях да се изненадам, ако нямаше интерес от случката с Ламбо. Но не може да не те зарадва това, че интересът и доброто чувство, желанието да ти помогнат кой с каквото може - независимо от ранг, политически пристрастия. Това е радостно нещо.

Ако не беше цялата тази любов, можехте ли да паднете духом в някакъв момент?

- Ами нормално. Човешко е да паднем духом. Нямам време да падам духом. Аз съм на 76 години. Ако падна духом, по-добре да си вървя. Така че никакво намерение нямам да падам духом. Ще скачам, ще падам, ще съм на линия. Да!

Усмихвате се, имате чувство за хумор?

- То иначе къде отиваме без чувство за хумор. Един хумор ни остана. Нещо ме е наказало да ми се случи това, за да се случи нещо по-добро с мен. Аз никога не съм бил мързелив човек, известен съм с това, че съм работлив. Но това нежелание да се движа, да бъда Ламбо, особено след като ме удари Паркинсон... Това възмути всички приятели, казаха, че е срамота, а аз им казах да си гледат работата. Имам чувството, че това беше знак отгоре, че ми дават последен старт за нещо по-ново. Тук вече трябва много напрежение, много желание, амбиция, за да стана човекът, който съм бил. Макар и стар. Тази леност трябва да изчезне. Трябва да дишам въздух, трябва да ходя. Сега бях на морето 20-тина дена и имам една хубава тераса 17 метра, а съм отишъл един единствен път от единия до другия край, да си видя цветята. Един единствен път. Истината е, че аз падах много пъти през тези две години. Все падам, падам, падам и се отървавам. Казах си, че това е поради моята физическа култура и пластични възможности. Що за пластична възможност?! Така се праснах този път, че направо се счупих. Краката ми заиграха от гадния Паркинсон. Залюлях се и бум като торба с картофи.

Но сте сигурен, че ще се върнете на сцената?

- Как дали съм сигурен. Аз се завръщам!