Един Шотландски боец от България. Едно смело сърце от Монтана. Един футболист, пред когото се кланята и българските и британските фенове. Съдбата твърде рано го принуди да спре. И го прати в най-тежката битка в живота – срещу рака.

Стилиян Петров, един от най-обичаните играчи, които България е имала, спечели с „шестица”. Както днес взима изпити за треньор и за футболна администрация в УЕФА. Петров помни през какво е минал и затова има мисия за цял живот – да помага на други болни. В името на тази кауза организира благотворителни вечери и мачове. За последния събра отбор основно с бивши звезди на „Селтик”. Добави към тях една „Златна топка” – Христо Стоичков. А срещу него Джеймс Милнър, капитан на „Ливърпул”, привлече под знамената много легенди на „Анфийлд” за шоу за историята.

След мача Петров даде ексклузивно интервю за „Труд”.

- Два дни преди мача между вашия отбор и този на Джеймс Милнър бяхте в болници. Какво се случи?

- Бях на посещение в две болници. Едната е онкологична детска болница „Куин Елизабет“. Другата е “Бийтсън“ и е повече за възрастни хора. Слушах доста истории, видях много усмивки специално от хора, които се борят с различни ракови заболявания. Радвам се, че доста от тях и семействата им присъстваха на мача и бяха съпричастни. Ще дадем надежда на всички, които се борят с тази коварна болест.

- Предполагам, че на всички разказвате как сте минал през нея.

- Разбира се. На всички им е интересно. Някои тепърва започват лечението си. Незнанието ги плаши много. Когато някой, който е преминал през всичко това, физически застане пред тях и им покаже, че е възможно. Ще бъде трудно, но винаги трябва да си силен и да вярваш в това, което искаш да постигнеш. Ако успееш, изглеждаш така, както съм аз в момента. Перфектно е да ме видят, че съм жив и здрав. След такива лечения също има живот. Можеш да продължиш с живота, който си имал преди.

- За съжаление всеки ден някой се разболява от тази болест. Какъв е най-важният съвет от човек, който се е излекувал от нея?

- Да се вярва и да се бори. Всичко друго – леченията, химиотерапията са относителни. Но ако вярваш и се бориш, имаш голям шанс. Видях много позитивни хора. Доста хора оцеляват с позитивно мислене. Видях болници, които лекуват по съвсем различен начин. Осигуряват уют, за да може хората да се чувстват повече вкъщи, отколкото в болница.

- Знаете ли какво е положението с такива болни хора в България?

- Разбира се, че знам. С моята фондация помагаме на доста българи. Събираме пари за различни каузи. Имам идея да направя нещо в България, но когато става въпрос за някакво събитие, ние имаме програма, която следваме. В момента работим върху нещо в България.

- Как семейството приема вашите начинания? Подкрепят ли ви във всичко?

- Разбира се! Те винаги са ме подкрепяли и това е много важно. Когато минах през най-трудния период в живота ми, те бяха до мен. Големият ми син Стилиян беше цял ден неотлъчно с мен в болниците. Това не е чуждо за него. Виждал го е преди и се радваше да бъде там, да бъде част от този ден, което е специално и за мен. Семейството винаги е било до мен.

- Преди пет години изиграхте първия си мач след болестта на „Селтик Парк“ пред 60 хиляди души. Беше страхотна атмосфера.

- Много емоционален мач. Преди този двубой бях виждал не повече от десет души. Тогава не ми се разрешаваше да излизам от болницата и да се срещам с хора, нямах имунна система. Нещо съвсем нормално при такова лечение. И изведнъж излизаш пред 60 хиляди! Когато ме бяха видели за последно да играя за „Селтик”, бях здрав физически и тичах, а през 2013 г. бях 148 кг. Голяма разлика! Трябва да преглътнеш това да излезеш с гащета и фланелка размер 2XL. Но това беше най-малкото. Радвах се, че отново имам шанс да живея, да се усмихвам, а най-вече да успея да играя футбол.

- Пет години по-късно играете футбол всяка седмица.

- Играем всяка неделя в първенство за над 35-годишни срещу 3 лири. С много приятели, за удоволствие. Целият труд, който съм положил е, за да бъда футболист. Беше отнет от мен и беше много болезнено. Радвам се, че отново мога да играя дори и на такова ниско ниво.

- Колко бири изпивате след мач?

- Аз една или две, други по пет-шест. Всичко е за удоволствие. Може би тези дни забравяме, че футболът е игра за феновете. Но в тези първенства се различава и го оценяват.

- Карате усилено треньорски лицензи. Докъде стигнахте с тази инициатива?

- Завърших „А“ лиценза си. Другата година започвам „Про“ лиценза. Наравно с това започнах и висше образование „Администрация и бизнес в световния спорт“ чрез УЕФА. Всичко е на английски, което го прави още по-трудно за мен, но аз никога не съм се плашил от такива неща. Тази програма ми дава възможност да уча футбола от другата страна. Когато бях футболист, всичко беше уредено. Отиваш на тренировка и всичко е направено. Никога не се интересухваме как работи техническият, спортният директор или секретарката. Но сега съм от другата страна и е много интересно. УЕФА ни предлага да видим моделите на всички големи световни федерации и отбори. Видяхме модула на „Пари Сен Жермен”, на „Барселона”. Все повече се задълбочаваме, трудно е, но в същото време е и интересно.

- Какъв да очакваме да станете – треньор или футболен функционер?

- Още не мога да преценя. Преди три години бях на кръстопът какво да правя и къде ще бъде моето бъдеще. Оставих си три години да завърша треньорския си курс, а също и висшето си образование. Вече оттам нататък ще преценя.

- Кой треньор най-много ви е повлиял в кариерата? От кого научихте най-много?

- Много треньори. Не искам да приличам на никого, защото всеки един е силен със собствените си постижения, с характера си. Взел съм от всеки по нещо. Винаги съм се опитвал да взимам позитивното от всички, да премахна негативното. Мисля, че един човек се изгражда сам по себе си. Може би ще бъда по-различен. Може би в начина ми на работа ще се види Мартин О‘Нийл, Стойчо Младенов, Георги Василев, Гордън Страхан, Жерар Улие. Може би ще взема от всеки по малко. Да се надяваме, че ще се изградя като съвсем друга личност и с моите виждания.

- Един ваш дългогодишен съперник на терена наскоро дебютира в мача „Селтик” – „Рейнджърс”. Говоря за Стивън Джерард. Как започва работата си във вашия враг?

- Много добре. Да не забравяме какви проблеми и откъде успяха да се съживят в „Рейнджърс”. Може би тази година ще бъде доста по-трудна за „Селтик”. Стивън Джерард е характер, който винаги се бори докрай и иска да постига най-доброто. Това се вижда в начина му на игра, в стила му на работа. Засега започна много добре. Много се радвам за младите треньори. Радвам се и за мои приятели в България, които се справят много добре с треньорството.

- Може би ако не беше в „Рейнджърс”, Джерард щеше да бъде в състава на Милнър с толкова много звезди на „Ливърпул”?

- Беше поканен и беше казал, че ще играе, но нещата се промениха доста с назначаването му.

- Едва ли щеше бъде приет добре точно на „Селтик Парк“.

- Аз не мисля, че ще има проблем, но знаете как се третират „Селтик” и „Рейнджърс”. Мисля, че не е удобно да играе и може би взе правилното решение.

- „Селтик” не успя да се класира в Шампионската лига. Има ли проблем шотландският футбол с достигане нивото на отборите в най-силния клубен турнир?

- Разбира се, че има. Това е съвсем ясно. Но да не забравяме, че „Селтик” игра в последните две години в Шампионска лига. Добре стабилизиран финансово клуб. Работят много добре, имат млад и добър отбор, и най-важното добър мениджър. Като шотландски тим те са грандът. „Рейнджърс” не е това, което беше преди и това не дава сигурност на „Селтик”. Ако „Рейнджърс” се върне много по-силен, това ще даде шанс да похарчат повече пари, да привлекат по-добри футболисти, да имат по-силен отбор. Така „Селтик” ще има съперник, който ще го преследва цяла година и ще поддържа формата си на високо ниво. Но докато няма втори отбор, който да го бута и да се съревновава с него, ще бъде трудно да достигне нивото, което „Селтик” винаги е държал.

- „Селтик” не може да влезе в Шампионската лига, а „Астън Вила” не може да влезе във Висшата лига.

- Да, разочароващо е. Доста години играх в „Астън Вила”. Не само аз, а и хората около клуба, феновете много милеят „Вила” да се върне отново във Висшата лига. Вижда се, че в последните две години не успяват да намерят това решение. Да се надяваме, че този сезон ще успеят. Ще бъде много трудно, защото има голям проблем с финансовия феърплей, а това е опасно.

- Дали като треньор или като футболен функционер, един ден мечтаете ли да се завърнете в един от тези два клуба?

- Разбира се. Знам, че един ден ще се завърна. И двата клуба ми предложиха различни постове като треньор или като директор. Имах план да стоя встрани от футбола, защото не исках да се подлагам на този стрес и да бъда под напрежение. Футболът се превърна в много стресиращ бизнес. Пол Ламбърт ми предложи да стана треньор, точно когато завърших лечението си. Завърнах се, но тогава усетих и видях, че е много рано за мен да се върна във футбола. Бях доста уморен, напрежението е голямо, дългите часове също. Оставих си един период от време, в който не исках да бъда около футбола. Наблюдавах и се съсредоточих върху учението и треньорските курсове.

- Говорите за „Селтик” и „Астън Вила”, но може ли българският футбол някой ден да бъде предизвикателство за вас?

- Естествено. Даже в последните няколко дни получих няколко обаждания, няма да споменавам от кого. Искаха да се видим и да разговаряме за бъдещето ми, дали имам интерес да съм на някакъв пост в един от клубовете. Живот и здраве, ако всичко мине добре, никога не се знае.

- Единствените ви клубове в България са „Монтана” и ЦСКА. Следите ли ги?

- Няма съмнение. Гледам почти всичко, когато успея. Имам българска телевизия. Последната година не успях да се прибера в България, защото бях много зает. Семейството също. Надявам се скоро да си дойда и да успея да гледам някой мач на живо.

- Феновете на ЦСКА винаги ще ви помнят. Знаете ли, че си един от последните, спечелил златен дубъл с „червените“? Помните ли го?

- Никога не съм го забравил. Дори онзи ден разговарях с Косьо Мирчев и си припомняхме тези моменти. Радвам се за Александър Томаш, Косьо Мирчев и Тошко Кючуков, с които израснахме заедно. Христо Янев също, Владо Манчев, Елин Топузаков, Георги Иванов… Това са футболисти, с които съм израснал, играли сме в националния отбор, както и на клубно ниво. Много се радвам, че те успяват да се справят добре.

- Толкова години бяхте капитан на националния отбор. Едва ли някой ще ви задмине по брой мачове за „лъвовете“.

- Надявам се да ме мине, това ще е много хубаво. Рекордите са, за да бъдат покорявани. Това трябва да е стимул за българските футболисти – да играят колкото се може по-дълго в националния, да дават най-доброто от себе си. Разочароващо е, че не можем да видим националния отбор на голямо първенство и да жънем победи, както беше преди. Аз винаги ще бъда фен. Дори да паднем, дори да бием, винаги ще ги подкрепям. Знам, че ще дойде този момент, защото мисля, че имаме добри футболисти, само трябва повече да си вярваме и да знаем, че не е толкова страшно да постигаш победи.

- Английската Висша лига и Първа професионална лига в България си приличат по едно нещо – водещите отбори използват почти само чужденци – треньори и играчи.

- Това е голям проблем за българския футбол. Собствениците на „Лудогорец” напипаха един модул, който работи за тях. Футболът се превръща в бизнес. За тях това е един добре разработен бизнес модел. За съжаление не е добре за футбола ни, защото не играят много българи. А искаме най-добрите българи да играят, да постигат победи в Шампионска лига или в Лига Европа. А в състава са един или двама най-много, което е разочароващо. Но това е моделът на собствениците. „Лудогорец” е български отбор. Говорих си с Йохан Мялби (б.а. – бивш капитан на Швеция и „Селтик”). Той каза, че ги е гледал няколко пъти, много ги харесва и имат много силни футболисти. Така че когато се каже български отбор, те знаят „Лудогорец”, че играе добре и има добри футболисти. Но за съжаление няма българи.

- В Глазгоу събрахте толкова звезди на едно място. Надяваме се, че следващият мач, който ще организирате, може да бъде в България и родните фенове ще ви видят отново в игра.

- И там ще го направя!