Тежко време – младите на изпитание, старите на страдание, казва дядо Пенчо

„Младите на изпитание, старите на страдание. Такова време настана, а всеки търси смисъла и се пита защо е дошъл на тоя свят. И аз така все се чудя и още търси отговорите”. Това сподели на вековния си рожден ден най-възрастният жител на община Омуртаг Пенчо Иванов, който стана на 100 години в неделя.

За да го поздрави в село Камбурово, дойде лично общинският кмет инж. Ешреф Ешрефов. Както повелява празничната традиция, той донесе торта и дари парична сума в подкрепа на столетника и сина му Иван (69г.), който се грижи за дядото.

Двамата мъже са сами. Възрастният, макар и вече трудно подвижен, все още чете вестници, гледа новини и разсъждава за живота и времето. Обича да има компания, за да обсъждат нещата от живота. Допреди 2-3 години, подкрепен с бастунка, сам окопавал тревичките между ягодите и цветята. Не понасял безредие и безделие, бил добродушен и кротък, на мравката път правел.

„Като питат как е изкарал до 100 години, все обяснявам, че цял живот е работил тежък труд. Земеделие от сутрин до мрак. И пак така. Беше и строител. На национален обект е бил в Девня. У дома все се работеше. Не сме свикнали да празнуваме рождени и имени дни. Времето е ценно за земята, затова броим дните, според работата, която можем да свършим”, споделя синът Иван.

Баща му позакъсал вече със здравето. Лекарства за кръвно, за паркинсон взимал, имал и херния. Синът пък миналата година получил инсулт и сега и той се движел с подкрепата на бастун.

„Трудно стана. Пенсиите на двама ни към 550 лв. Половината за лекарства отиват. 200 лв. плащаме на съседка да ни готви, все супички, че зъби няма вече. Свикнали сме на проста селска храна. Продадохме ниви, да си купим дърва, но и те свършват”, разказва битието им Иван.

„Какво да ти кажа – 100 години и пак имам надежда да продължавам. Докъде ще стигна не знам. Няма стабилност в живота. Тежи ми вече. В моя, ако се сметне, бая съм изкарал и видял. На черна плоча съм учил в училище и може да не знам много, но мисля, че нещо не върви в частния сектор, щом не могат да се вържат двата края”, казва дядо Пенчо.

Разговорът той може да води и на перфектен турски език. Цял живот е бил сред мюсюлмани, които казвали, че по-добре и от тях го говори. Не се деляли. Всеки знаел къде е ключът от портата на съседа и си помагали.

На младини и той обичал да се черпи, пушел и тютюн, от онзи, дето е най-серт, както казват старите хора. Две деца имал, но по-голямото, момиче, починало на 4-5-годишна възраст и останали с едно дете. Жена му си отишла на 86-годишна възраст преди няколко години и така двамата мъже трябвало да се оправят сами с домакинството. Съседи ги наглеждали, но дворът Иван си го гледал сам и досега. Трудно му било. И той с бастун, но нямало начин. Трябвало да се живее и оцелява.

„Като погледнеш животът е един театър. Роли всякакви. Искаш, не искаш, трябва да се участва, докато дишаш”, мъдро и примирено отсича столетникът.