Какво е свързващото между двете същества от женски пол

Какво общо си намерил между двете, човече? Разбира се, няма как да доказвам роднинство между тях, макар някои да хранеха подозрения. Има известна взаимозаменяемост – кравата също щеше да има успех, ако беше използвана в клипа на Антонина наред с Вапцаровите стихове. Още повече, че има двоен брой крака в наличност.

Та какво е свързващото между двете същества от женски пол? Да, и двете са невинни за стореното от тях. По един и същи начин: Господи, прости им, те не знаят какво вършат. Общото го откри, обаче, така нареченото обществено мнение, изразяващо се в медийната среда. То ги обедини, като определи техните деяния като най-значими и заслужаващи обществен диалог, гняв и защита. Боже, докъде ни докара непрекъснато подменяната важност на процесите у нас с незначителното, еднодневковото, в случая даже и антисензационно. Манипулирането не е измислено от демокрацията, но тя поне засега го използва най-мащабно и ефективно. Макар в последно време манипулацията и приема й да живеят като омръзнали си съпрузи – заедно, но без да си вярват и поглеждат. Но понеже манипулаторът никога не е достатъчно интелигентен, той продължава да я кара по инерция. Което ще го доведе или до крах, или до решителен завой за спасение. Завои много у нас. Леви, десни и най-вече лево-десни.

А пък защо и страдания на двете – на кравата и на чудото? За Пенка нещата са по-ясни – нейното бягство и завръщане само дето не бяха проследени поминутно. Кравата е традиционна страдалка из Българско. И затуй, може би, толкова родни състрадалци. Спомнете си намерилата смъртта си Елин Пелинова Сивушка, противоприродно, противобългарско и едва ли не противоправозащитно впрегната да оре заедно с Белчо. Този красавец вол, иначе обречен до смърт да тегли ралото загубеняк. Но сега вече е друго. Българинът оре малко. Вол му не трябва. Всяка крава може да пасе, да преживя спокойно и да дава мляко. Което не е и толкова нужно, щото има сухо мляко, сгущьонка и друг всякакъв внос. Скоро може да се случи и млекопровод и да разпределяме млякото на цяла Европа. Без да го произвеждаме.

Но сега Европа все още бди над поведението на кравата. Та така Пенка узна, че има Европейски съюз. По-скоро опозна границите му и всички разпоредби, норми и закони, които следват кравата, ако мине и 10 метра оттатък Съюза. Може в Индия кравата да е свещено животно, но в Европейския съюз свещени са законите и правилата. А кравите (дали и хората?) са пречкащи се сред алинеи и членове незначителни подробности. Ако членът казва: кравата е невинна, докато е в Европейския съюз; а подлежи на заколение, щом като премине границите и известно време прекара с неевропейски ценности; този член трябва да се спазва. Безусловно и без възражения. Щото е знайно, че кравата може и да не знае закона, но е длъжна да го спазва.

Цял народ – според медиите, се разтрепери. И отчасти Европа, която, естествено, винаги може да се пребори със закона със законови средства. Но да оставим компромисите, които може и да спасят страдалката. За мене по-убедително беше въздействието на голямата литература. Стана ми драго да разбера как се е загнездила в душата българска Сивушка. И след повече от век от рождението й тя наплоди толкова кравозащитници. Хвала им, хвала и на Елин Пелин. Бил уж писател на селото. А се оказа, че е европейски.

В сянката на литературата се пръкна и чудото Антонина. Сянка, сянка, ама огряваше всякакви страни на разголената плът. Да, ама се разбра, че и тя е страдалка. Макар и от друг род – литературна, интелектуална страдалка. Защото пишела стихове. Ей хора, нямате фантазия, след като не можете да оцените на каква нечовешка инквизиция се е подложило чудото Антонина при написването даже не на цяло стихотворение, а на мъничка строфа само. Това е все едно едновременно да вдигаш щанги, да излиташ с космическа ракета и да решаваш на 200 години нерешено математическо уравнение. Но чудото страда заради нас. За да може един ден да я видим – разголена или не, на корицата на луксозно издадена стихосбирка. И да чуем познат телевизионен глас, който да ни убеждава, че четем новата Багряна.

Но засега утешително слушаме Вапцаров в клипа на чудото Антонина. Попаднал – според нея, с любовното си стихотворение „Прощално“ в естествената си среда. На нега, на изтъркана еротика, на банални, почти кравешки погледи. И тук поетът би следвало да кресне като в стихотворението си „Кино“: „Стига… Къде съм аз?... Кажете.“ Аз няма да възкликна на подканящото „Кажете“, както направиха мнозина със закъснялото си близо 30 години възмущение. Тогава трябваше общественият хор гръмовно да кресне: Стига! За да спре целенасоченото към унищожението на ценности и морал, говорене, припяване и викане. В изпълнението на посредствености, мразещи подтискащото ги величие на Ботев, Вапцаров и кой ли още не. Защото тогава започваше да се превръща в епидeмия синдромът на жабата – надуването на посредствеността до пръсване. Т. е., до забелязване. Смятано и пропагандирано от нея като справедливост, възстановяване на истината, рушенето на фалшиви пиедестали. Днес този синдром владее всички сфери. Може надуващите се да са пред пръсване, но продължават да заблуждават за истинските размери на съдържанието под разпънатата кожа. И ние вече не го виждаме, не съзираме епидемията. Имаме сетива само да открием някой незначителен заболял от синдрома.

Синдромите на фалша и на жабата

Затова не викам „Стига“ на чудото. Защото зная „Къде съм аз“, т. е. къде е Вапцаров и къде е разбирането на чудото за поезия и за Вапцаров. И никога няма да има диалог между нас. (Дори когато чудото стане „Багряна“!) И важното не е да сочим новозаболелия, а завинаги да се излекуваме от синдрома. Час по-скоро. Ама това не става, когато се целим в кравата Пенка и в чудото Антонина. А в синдромите на фалша и на жабата.