Сърбите осъзнаха силата на малцинството в Косово

Как стана така, че националистът Александър Вучич подкрепи най-омразния си враг - Рамуш Харадинай?

Винаги съм се чудел колко на пръв поглед сложни може да изглеждат меандрите на световната политика, но когато малко помислиш и малко се поразровиш, изведнъж виждаш, че всичко си е в реда на нещата.

С пълна сила това правило (ако въобще е правило) се отнася и до Балканите. Гледаш, президентът на Сърбия Александър Вучич привика при себе си в Белград представителите на сърбите в парламента на Косово и те веднага заявиха, че ще подкрепят правителството, начело на което като премиер застана Рамуш Харадинай. Е, те не биха тъпана, че срещу подкрепата на „косовския Рамбо”, каквото е едно от прозвищата на някогашния командир от Армията за освобождение на Косово (АОК), получиха цели три министерски места в кабинета плюс едно на вицепремиер. Вярно, ресорите, които представителите на „Сръбска листа” в законодателния орган на Косово взеха не са от особена важност, бих казал, че дори са традиционни – на местното самоуправление, на връщането на бежанците и (а, това е друго нещо!) на земеделието. Важното е, че гласовете на сръбските депутати осигуриха допълнително макар и крехкото мнозинство от 62 гласа в 120 местния парламент, та да може кабинетът на Харадинай да мине през тънката цедка на съпротивата от страна на опозицията.

Това, че официален Белград традиционно одобрява или се противопоставя на участието на сърбите в който и да е кабинет в Прищина, няма нищо чудно. Това си е традиция и практика, един вид.

Независимостта на Косово е дълбоката болка и рана на сръбския политически елит, която той още дълго време ще лекува. Поне дотогава, докато стане „безпощадно ясно”, че Косово е укрепило достатъчно своята държавност и е намерило полагащото му се място в международните отношения до такава степен, че Белград да няма друг вариант, освен мълчаливо да се раздели с илюзиите, че някогашната сръбска провинция отново ще се върне в състоянието преди 1999 г.

С „инфилтрирането“ на свои хора в кабинета на Харадинай, което си е фактическа подкрепа, Вучич предизвика учудване как така удря едно рамо на човека, за когото само преди десетина месеца настояваше да бъде изправен пред сръбски съд за престъпления срещу човечеството, направени в Косово преди 1999 г. Става дума за същия Рамуш Харадинай, който през декември миналата година бе задържан във Франция по заповед на Интерпол, издадена преди години в Белград. Въпреки че Рамуш имаше дипломатически паспорт, френските гранични власти го задържаха, та се наложи на няколко пъти местният съд да заседава и да решава да го експулсира ли в Сърбия или не.

Тогава Александър Вучич беше все още премиер на Сърбия, и все още не се беше определил дали да се кандидатира за президент на изборите през пролетта. И в тази си позиция Вучич настояваше Харадинай да бъде доставен в Белград, за да си получи заслуженото. Френските власти бяха изправени пред дилемата, от една страна, да изпълнят искането на Интерпол, макар че то бе „датирано“ доста отдавна, а от друга, ги притесняваше фактът, че Харадинай вече на два пъти беше заставал доброволно пред Трибунала в Хага, създаден от ООН тъкмо за престъпленията срещу човечеството по време на войните в бивша Югославия. И двата пъти съдът намираше Харадинай за невинен, без достатъчно доказателства той да бъде вкаран в затвора.

Лично аз не бих се наел да твърдя, че ръцете на Харадинай не са оцапани с кръв, но кой съм аз да споря с магистратите от Трибунала...

И Рамуш се връщаше от Хага в Прищина и се хвърляше в политическата битка в страната си с намерението да стане премиер. Но мястото там вече бе заето от друг командир от АОК - Хашим Тачи. Някакво лично съперничество между двамата, родено в горите на Косово по време на борбата с тогавашните сръбски власти, се бе пренесло и на политическия терен в младата държава. Но вече има нова ситуация. Хашим Тачи неотдавна стана президент на Косово и освободи премиерския пост, а самият Харадинай, още преди парламентарните избори недвусмислено заяви, че свободното кресло може да бъде само негово.

В крайна сметка, френските власти предпочетоха да не си създават главоболия и пренебрегнаха сръбското искане, освобождавайки Рамуш Харадинай. Това предизвика рязкото недоволство в Белград, докато самият Харадинай под път и над път изпращаше закани на север, че ако „онези там“ продължават да го обвиняват, щял да направи така, че Косово да стигне до Ниш... С други думи, тогавашният сръбски премиер и сегашен президент на Сърбия - Александър Вучич - има всички основания да е сърдит на Харадинай и в името на честолюбието си да се опитва да го държи настрана от властта в Прищина. Но се случи обратното – Вучич подкрепи кабинета на Харадинай.

На парламентарните избори в Косово през юни победи т.нар. „Военна коалиция“, съставена от три основни политически партии, произлезли от някогашната Армия за освобождение на Косово (АОК), популярна с съкратеното си название на албански UCK (У-Че-Ка, б.р.) и която още преди изборите номинира за премиер Рамуш Харадинай. Коалицията спечели 39 места в 120 местния парламент, които се оказаха недостатъчни за съставяне на правителство.

Другите политически партии извън „Военната коалиция” бяха непримирими да участват в кабинет, воден от Харадинай. Очертаваше се нова политическа криза, а на хоризонта се задаваха нови извънредни парламентарни избори. В крайна сметка пробивът бе направен, когато партията „Алианс за ново Косово“ на считания за най-богат косовар Беджет Пацоли заяви, че при определени условия влиза в кабинета. Въпросните „условия“ станаха ясни много бързо – лидерът Беджет Пацоли става първи вицепремиер и поема външното министерство, плюс още няколко ключови ресора.

Но и така математиката с парламентарното мнозинство пак не излизаше. И сега внимание – в косовската конституция има текст, според който при приемането на основни закони, като този със състава и програмата на правителството, е задължително да имат подкрепата на депутатите от малцинствените общности и малцинствените групи. За тях са определени 20 места в събранието, от които десет са за представителите на сръбската общност. И ако те откажат своята подкрепа, дори и партиите на албанците вече да имат мнозинство от 60 плюс един депутати, дори хипотетично да имат подкрепата на „своите“ 100 депутати, законът няма да мине.

Това правило бе прието с цел да се защитят правата на малцинствените общности и групи в страната и бе внушено, ако не се лъжа, от така нареченото „Бадентерово мнозинство” от Конституцията на Македония, записано там след кризата от 2001 г. Според това правило, наречено на името на френския конституционалист Робер Бадентер, при приемането на всеки закон, който се отнася до културната идентичност на албанската общност в Македония, освен основното мнозинство от депутатите в парламента, той трябва да бъде подкрепен и от мнозинството депутати от общността, за която се отнася.

Така че извън простата аритметика, гласовете на десетте депутати сърби, освен че изпълниха конституционното изискване, дадоха предимство от само няколко гласа – 62 в подкрепа на кабинета на Харадинай. Дори при гласуването се стигна до куриоз – бе дадена почивка, за да могат сърбите да се върнат от Белград и тогава да влязат в парламента.

И за да не остане впечатлението, че Вучич е проявил някакъв политически алтруизъм и си е затворил очите пред факта, че Рамуш Харадинай става премиер на Косово, ще кажа само, че това е една преднамерена политическа игра на Белград. Две предположения за това, за което министрите сърби ще се грижат. Едното ще подкрепят, на другото ще се противопоставят. Ще подкрепят създаването на общност на сръбските общини в северната част на Косово, против което Харадинай винаги е бил, и ще се противопоставят на идеята за въоръжени сили на Косово, за които Рамуш настоява.

Нещо като кукувичи яйца, но когато човек като Рамуш Харадинай е решил да стане премиер на всяка цена, ще трябва и да си ги мъти.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи