Авторът на “Моторни песни” е гигант независимо от политиките

Цялото изречение на Чехов е: Животът на всеки човек е само сюжет за малък разказ. Сюжет за малък разказ може да стане и някое обществено събитие. Аз си избрах 110-годишнината от рождението на Никола Вапцаров. Без да подценявам направеното по този повод в Банско, София, Варна и Благоевград /сигурно и другаде/, ще се спра на несъстоялото се и забърканото в този юбилей.

Ще си позволя да вмъкна и себе си в сюжета. Не за друго, а за да представя нещата каквито бяха. В понеделник, 2-и декември, изпратиха по интернет договорен мой текст за в. “Труд”. Дежурният редактор на вестника ми се обади да ми каже, че текстът е получен и спомена, че в “24 часа” е излязла статия с гръмките уверения за “новооткрити” стихотворения на Вапцаров. Щяло да ми е интересно и даже, ако искам и ако е нещо впечатляващо, вестникът е готов да отпечата мой коментар.

Не успях да купя броя на “24 часа”. И едва на другия ден дъщеря ми донесе принтираната страница със статията от него. Аз, като всеки български пенсионер, си лежа по цял ден в очакване да просвири сигналът по Смирненски: “О, дивна медена тръба,/ зовяща сладко за чорба”. Лежейки, погледнах текста от “24 часа” и помолих дъщеря ми да подаде Вапцарово томче. Та да видя кои подред в познатата творба “Хроника” бяха трите строфи от първото “неизвестно” стихотворение. Обадих се в “Труд” и като съобщих вестта, усетих изумление от 10 степен по Рихтер. От редакцията на вестника решиха да публикуват няколкото изречения, които споделих по телефона, тъй като броят за следващия ден беше редакционно приключен. Освен това обещах по-голям текст по темата, който те вече бяха анонсирали. И седнах пред компютъра. Текста вестникът публикува още на 4-и декември, следобяд, в своя сайт и после на следващия ден в хартиеното издание. И същевременно го придружиха /или пък статията ми придружаваше коментара им/ с подобаващ коментар за журналистическата компетентност.

На 3-и декември БНТ поканила Мая Вапцарова /“откривателката”/ и Катя Зографова /“анализаторката”/ да обясняват какво се е чудо случило. В деня 4-и декември настанаха други чудесии. От следобеда на 3-и БТВ започна да рекламира за “Тази сутрин” на 4-и предстоящата тема “Кои са неизвестните стихотворения на Вапцаров”. По време на самото предаване рекламата продължи около час след началото. И после тихомълком, без уведомяване на зрителите, никой не застана пред камерата да ни обясни кои са те, “неизвестните” и, може би, как следва вече да гледаме на Вапцаров оттук нататък. Разбирам хода на А. Хекимян за предотвратяване на медийната излагация. А и поначало много ценя пъргавостта в подходящи дози. Но това измъкване безмълвно, по английски, може да спасява него и медията, но не променя същината - сензацията, в желанието да пусне лазерен лъч до драгия читател и зрител, се оказа на светлинни години от компетентността. И от Истината. Пък и невинаги ще се явява спасител, какъвто стана предварителният текст в “Труд”.

Още на 4-и декември пък някой взел та качил обяснителния ми текст във фейсбук. Хубаво, ама без да сложат името ми като автор. На 5-и във фейсбук се появи текст от тези, хроникьорски уведомителните, дето се чудиш машина ли го е писала. Макар че по хитрината на уж студенокръвната информация сещаш да е подготвен човек. В текста ни се съобщаваше, че по адрес на “неизвестното” стихотворение се били произнесли преподаватели и писатели. А пък Самият Георги Господинов се произнесъл писмено, че разпознал отде идат трите строфи. Почувствах, че се озовавам в някаква джунгла, дето бяха поникнали едновременно реалии от фолклорни времена и от социализма. Щото станах неизвестен автор на песен, която запя хорът на фейсбуците. Само че в ролята на забравяч се оказа не времето, а някой властител, който си позволи да ми отнеме свещено право - авторството. А пък споменаването на Г. Господинов ми напомни времето на соца, в което всичко хубаво се правеше от другаря Тодор Живков. А останалото! Останало - нямаше! В някои неща отдавна съм отписал интернет. Особено за Вапцаров, тъй като там пише, че е ПОЧИНАЛ на 23 юли 1942 г. Пропуснали са дето стихотворението “Прощално” подсказва, че ще е да било от любовна мъка. А някъде отдалеч Висоцки ми припяваше:

Нет прохода, и давно,

из чужих бокалов.

Като се реши, че се е поразминало, се появи директива да продължат да ги изслушват Мая Вапцарова и Катя Зографова по БНТ. Аз тях не ги чувам, но ми казаха как обяснили, че се досещали дето тези стихове били познати. Ама като са се досетили, що ли пък не са се сетили. Не ме изкефиха, щото очаквах да бъде казано, че “бомбата” всъщност е била тест за интелигентност за българина. Разбрах, че съвременен автор казал за Вапцаров, че бил роден поет. А здрасти! Това “откритие” се родее с прозрението, че водата е течност, а въздухът е безцветен. Така си течеше медийното юбилелеене. После ми казаха, че по случая някой написал в интернет, че имал дисертация за Вапцаров. И вече разбрах, че Антоша Чехонте не си е дописал фразата. Която трябвало да стане: Животът на всеки човек е само сюжет за малък разказ и за голямо фукане.

Маломерници мрат да развенчават

И тъй - според мене, юбилеят, най-вече в медийните му проявления, беше помрачен от напъни за сензации и от егоцентризъм. Винаги съм знаел, че Вапцаров се явява и съсредоточие на множество страни на родната проблематика. Всяко негово актуализиране се оказва проблемен център и се съпровожда от характерен за времето негативизъм. Сега блесна състоянието на важни медии и неспособността ни за същинско признание и преклонение. А беше време и за равносметка. Защото минаха 30 години от старта на опитите за дискредитиране на личността и героичната смърт и за омаловажаване на поетичната му мощ. Защо забравяме, че Вапцаров стана за някои надъхани чистофайници терорист, предател на своите и какво ли не. А иначе пишел човекът, та ако не била заразата на комунистическата идеология щял да... стане поет като Пишурката ли - питам?! Не беше ли време да започнем разговор защо постоянно се заразяваме от вируса на развенчаването на непоклатими идоли. И защо нямаме имунитет срещу въздигането на незначителни маломерия в ранг в уж техни заместители - като форма на мъст. Защо страдаме от хронично всенародно пиянство във всеки удобен за това исторически момент? Защо, защо и още много защо?!

Защо впечатляващо отсъстваше някакъв опит за нов прочит или поне за добавяне ва нюанси към общоприетото за поета и личността. Случайност ли е, почивка преди някакво избухване на националното самопознание? Или просто следствие от всеобщия ни упадък, най-вече духовен, интелектуален и образователен. Юбилей ли? По-добре да се готвим за следващия!