Театър ли, цирк ли, или тънка провокация...

Да хвалиш Милошевич като голям сръбски лидер на територията на Косово, си е предизвикателство извън всички норми

Как се стигна до скандала при посещението на Александър Вучич

„В Косово не е добре дошъл нито един гост, който говори добре за Милошевич“. Това заяви в понеделник вечер в интервю по една хърватска телевизия косовският премиер Рамуш Харадинай и аз няма как да не се съглася с него.

Не харесвам Рамуш, познавам делата му „и преди, и сега“, преди като един от командирите на Армията за освобождение на Косово, популярна със съкращението УЧК, и сега, в момента като премиер на новата държава. Писал съм нееднократно за неговата дълга и предълга сага на косовски политик и държавник, преплетена с две призовавания пред Трибунала в Хага и две оправдавания, проблемите му със сръбските власти, които го издирваха с международна заповед чрез Интерпол, та дори го спипаха в едно гранично френско градче и французите го държаха под домашен арест въпреки дипломатическия му паспорт. Докато не го пуснаха, разбира се... Разказвал съм за неговата амбиция да стане пръв човек в Косово, за личната му битка с Хашим Тачи още от времената на борбата против сръбските власти в горите край Дреница, когато Рамуш оспорваше правото на Хашим той, Хашим, да бъде избраникът на американците за най-важният строител на новата независима държава. Години от тогава, маскировъчните униформи отдавна са сменени с маркови костюми, и двамата израснаха в политиката- повече Хашим, по-малко Рамуш, но личната битка продължава на политически, а в момента - и на държавен и институционален терен. Тачи е президент, а Харадинай е премиер.

Но в случая Рамуш Харадинай е прав, струва ми се. Поне заради това, че познава настроенията на косовските албанци, особено когато стане дума за Слободан Милошевич. А когато държавник с най-високия ранг в Сърбия- президентът Александър Вучич, дойде в новата независима и суверенна държава Косово и пред своите сънародници, сърбите в Косовска Митровица заяви, че Милошевич е бил „голям сръбски лидер“, каква е очаквал да бъде реакцията на местните власти. Нали тъкмо от Косово, от Газиместан на няколко километра от Прищина тръгна националистическият път на Слободан Милошевич, нали от историческото Косово поле прозвучаха неговите призиви за правото на сърбите да бъдат „особени“ и никой да не ги закача, че... Тогава, в началото на 90-те години на миналия век, Милошевич беше в началото на трагичната си политическа и държавническа кариера, довела го в крайна сметка до затворническата килия на Трибунала за престъпленията против човечеството в бивша Югославия, където умря без да дочака излежаването на цялата си присъда... И когато в неделя около обяд стана ясно, че в рамките на двудневната си визита в Косово Александър Вучич няма да може да стигне до село Банье, където преобладаващото население са сърби, защото пътят до там бе блокиран от местните албанци, когато се появи риск за неговата лична и на придружаващата го делегация и около 300/!/ журналисти, безопасност, лично Харадинай се обади от Прищина да заяви , че разрешението за движение на Вучич на територията на Косово се отнема. А тъкмо за там, в Банье, беше предварителната заявка за негова реч, в която Вучич да очертае перспективите за постигане на споразумение с Прищина за нормализиране на отношенията между Сърбия и Косово, да призове местните сърби във всички десетина анклава и общини, в които те са населени, да работят за разбирателството, за толерантността и спокойствието... и други такива мантри. Нали през последните седмици се нагледахме и наслушахме на сигнали, че до споразумение между Прищина и Белград има само една крачка, че преговорите между Тачи и Вучич са отишли толкова напред, че вече дори се говори за „корекция на границите“ (Тачи), или за „размяна на територии“. Дори! (Вучич). Пък взеха да пристигат и сигнали я от Вашингтон, я от Брюксел, че всичко това би можело да се случи, при определени обстоятелства, никак не би трябвало всичко това да се изключва и други такива салати, въпреки острата и категорична позиция на Ангела Меркел, че границите на Балканите няма да се пипат, да не говорим за размяна на територии.

От очакваната „историческа“ реч на Вучич не остана нищо. И не само че той не я произнесе в Банье, а в северната част на Митровица, разделеният от река Ибър град, където отиде след като не бе допуснат да продължи пътя си по програмата. И където, по мнението на повечето източници, определението „противоречива“ е най-мекото, с което можеше да се квалифицира тя. Да, тя може да се нарече и „историческа“, но преди всичко заради припомнянето на събитията от недалечното минало, свързани с митинга на сърбите на Газиместан, за песните, които стохилядното мнозинство е пеело, за ролята на Милошевич като „голям сръбски лидер“, който имал много хубави намерения, но реалностите били такива, че резултатите били лоши. За войните при разпада на Югославия, които Милошевич водеше, Вучич посочи, че те били загубени „не по своя, но е и изключително по чужда вина. Официално и неофициално помагахме на своите братя. Сърбите загиваха за Книн, за Сараево, за Прищина. В Книн днес се вее „шахматното знаме“ (хърватското!), което там никога не го е имало. В Сараево броят на сърбите е 50 пъти по-малък от онзи, който някога беше. В Прищина живеят само няколко сърби“...

Да, за Прищина Вучич е прав. Преди години още, когато Косово обявяваше своята независимост, две момчета от българската част в международните полицейски сили в Прищина ми разказваха, че тяхната основна задача е веднъж седмично, в събота, когато е пазарен ден, да извеждат и пазят две сръбски възрастни семейни двойки да си накупят това-онова, за да изкарат до следващата събота... Толкова сърби били останали в града, не искали да се изселят, пък и нямало къде да отидат, а и възрастта...

В крайна сметка, всичко си дойде на мястото, май. След като в петък дългоочакваното продължение на диалога между Тачи и Вучич в Брюксел под патронажа на Федерика Могерини пропадна, след дългите колебания на косовските власти да дадат разрешение на сръбския президент да осъществи двудневната си визита при сърбите в държавата, та се наложи дискретен, но силен натиск на международните институции най-после Харадинай да каже „Да“, след като местните албанци и най-вече ветераните от УЧК, извадиха булдозерите и товарните камиони като преграда по пътя на Вучич към Банье, Вучич отиде при „своите“ в Митровица и с речта си да върне нещата в преговорите и отношенията между Белград и Прищина някъде около началната точка. А имат толкова въпроси за решаване. От Белград Прищина иска само едно и нищо друго- да вдигне бариера пред международното признаване на Косово и най-вече за членството на новата държава в ООН. От своя страна Вучич се стреми да реши проблема така, че хем да не пострада личния му политически и държавнически имидж пред сърбите, хем да върви по пътя към ЕС. От Брюксел обаче светкавично побързаха да вдигнат „жълт картон“ на Вучич и поискаха да обясни тази „двусмисленост“ по отношение „личността и делото на Слободан Милошевич“. Даже му препоръчаха, че ако иска да води политика на помирение, разбирателството и нормализация на отношенията, да отхвърли категорично политиките от миналото, донесли толкова страдания на народите от Западните Балкани.

„Дали нещо се случи зад кулисите или от самото начало всичко това беше пореден акт от обичайния балкански театър?“, попита остро шефката на редакцията за Европа на Дойче веле Аделхайд Файлке в първия си коментар за визитата на Вучич в Косово и за речта му.

Е, и аз се опитвам да разбера това.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари