6-годишният Махмуд е роден без ръце. Загубва краката си от мина, докато бяга от джихадистите

6-годишният Махмуд е роден без ръце в началото на войната в Сирия. Целият му кратък живот е само война. Не е виждал нищо друго освен ракети, смърт и разрушения. Когато преди година джихадистите от „Ислямска държава“ нападат родния му град Ал Баб в провинцията на Алепо и семейството му се опитва да избяга, детето загубва и краката си. Срещам се с Махмуд в скромен апартамент в Алепо, където семейството е избягало от терора на джихадистите. В жилището няма легла и маси и обитателите му живеят на земята. От улицата се разнасят изстрели, които тук са ежедневие. Махмуд не трепва, не побягва, не само защото не може, но и защото никой в Алепо вече не се страхува от сраженията, дори и децата.

„Искахме да излезем от града, в който живеехме, за да избягаме от терора, на който бяхме подложени. Излязохме пеша нелегално, брат ми носеше Махмуд на ръце. Той стъпи върху мина и загина. Краката на Махмуд бяха откъснати“, си спомня през сълзи 26-годишната Хазар Хадж Хамам, майка на Махмуд, докато притиска детето в скута си. След експлозията тя се връща обратно в града при терористите, тъй като Махмуд губи много кръв и няма време да търси по-далечна болница.

„Махмуд изгуби краката си. Дадоха ни разрешение да излезем, за да го лекуваме извън града. Преди не ни даваха разрешително да излезем, за да лекуваме ръцете му. Накрая излязохме нелегално, за да лекуваме ръцете му, но загубихме и краката му“, продължава разказа си опечалената майка. След първия удар на съдбата – раждането на дете без ръце, идва втори, по-страшен – детото й загубва и краката си. Хазар гледа сама момчето, тъй като съпругът й – войник от сирийската армия, е в неизвестност. Тя не знае дали е жив и какво се е случило с него.

Малкият Махмуд няма достъп до специализирана медицинска помощ. Семейството е бедно и не може да пътува в чужбина, за да бъдат поставени протези на ръцете и краката на детето. Въпреки болката си Махмуд не спира да играе, да строи кули с уста и да пее песни. Любимите му анимационни герои са Том и Джери, а любимото занимание – да играе с таблет. Вместо с ръце натиска екрана с носа си. Въпреки че е едва на 6 г., Махмуд познава азбуката и числата. Любимата му песен е за цветовете. „Аз съм жълтото – има ме в слънцето“, пее Махмуд и се усмихва, докато в квартала гърми автомат и се слива с песента на момчето.

https://www.youtube.com/watch?v=q_8_lLrzxLM&feature=youtu.be

Махмуд Хадж Хамам, дядо на Махмуд:

Селото ни беше в плен на чужденци от цял свят

- Какво се случи, когато ДАЕШ влязоха в селото ви?

- Когато влязоха в селото, първоначално се държаха добре с хората, за да ги обичат. Нищо не правеха, но след като наложиха контрол над цялото село, след 5-6 месеца започнаха да се държат много лошо. Например, ако някой минава покрай джамията и не влезе да се моли, го арестуват или му налагат глоба. Цялото облекло е в черно - от главата до петите, и жената, която нарушава това, бива бита с камшици. Наказанието за жените е 45 камшика, а за мъжете – 80. Един мъж от нашето село беше от Свободната армия. Обвиниха го, че предава информация за тях и му отрязаха главата. Друг мъж от съседно село също беше обезглавен. После започнаха да карат хора от различни места и да ги екзекутират. Направиха специална маса - слагат главите на масата и ги отсичат с меч. Екзекуторът беше суданец. Този, който богохулства, бива обезглавяван. Няма съд, няма нищо. За богохулството няма съд.

- Имаше ли много чужденци?

- Имаше. Най-много са тунизийците. Имаше от Саудитска Aрабия, Алжир, Мароко.

- Имаше ли европейци?

- Имаше китайци, имаше европейци, но ние не знаем от кои държави.