Трима ученици намериха и върнаха портмоне с пари

Радомир Стоянов (вляво) и Марио Мустафа Екин са приятели от първи клас и учат в една и съща паралелка по кетъринг и английски език в Гимназията по туризъм в Сливен.

Диагнозата на Хасан не е поставена и до днес. Родил се е с нормални двигателни и интелектуални способности. Но има затруднения в артикулацията. Майка му и по-малката му сестра са неотлъчно с него, откакто се е родил. Днес момчето e вече в ХІІ клас. Един от 27-те ученици със специални образователни потребности в Десето училище в Сливен, където учат 350 деца. „Тежък случай заради дефицитите във вербалната комуникация”, съобщава директорката Диана Кънева. Майка му Шефика е ежедневно в учебното заведение, социален асистент е на детето си.

Дни преди Коледа тя и останалите майки на деца със затруднения - със синдром на Даун, с аутизъм или лека умствена изостаналост - са развълнувани. Ще има тържество в училището. Всички ще видят как са напреднали децата им. За тях се грижат ресурсни учители, психолог и логопед наред с останалите преподаватели. Шефика например не може да се нахвали с класната ръководителка на сина си Зарка Димова, както и с ресурсния учител Мария Вълева. В ежедневието й - нейното и на сина й, нищо не се постига лесно. Покрай старите и нови случки Шефика разказва и за три момчета от същото училище. „Никога няма да ги забравя! И другите трябва да знаят за тях”, заявява жената. Седмокласниците намерили портмонето й с голяма сума пари. И го върнали.

Шефика и съпругът й са от балканското с. Новачево. Най-напред се родил синът им, година по-късно и дъщерята. Още в началото било ясно, че Хасан има проблеми. Не можел да говори. „Имах възможност да ходя на работа тогава, защото шефът ми беше един изключителен човек, влизаше в положение. Хасан тръгна на училище заедно със сестра си. Директорката и класната им също са чудесни хора. И така синът ми растеше в нормална среда. Не съм се притеснявала какво ще му се случи, ако е сам на улицата. На село всички се познаваме. Може би затова той не отрасна агресивен, много е спокоен”, обяснява жената. Когато децата станали по-големи, нямало къде да учат освен в Сливен. Цялата фамилия се преместила в града. Каката била приета в гимназията по икономика. Хасан постъпил в ІХ клас в Десето училище. „В големия град обаче е друго. Синът ми е много притеснителен, не може да общува с непознати хора. Затова аз не ходя на работа. Живеем под наем, издържаме се само със заплатата на мъжа ми, работник е. Моите доходи като социален асистент с всички помощи са около 190 лева месечно”, разказва Шефика. Всяка сутрин отива с детето си на училище и е с него там, докато не приключат занятията. Така до онзи ден, когато превели заплатата на мъжа й. Шефика завела Хасан в класната стая. И побързала да излезе, за да плати наема, тока, водата, телефоните на семейството. Отбила се първо да купи хляб. После изтеглила от банкомата 400 лева. Хукнала към квартирата, за да даде дневни пари на дъщеря си. „Много бързах, защото оставих Хасан сам. Далеч преди да стигна до блока, бръкнах в джоба си, за да извадя ключовете. Кой ме накара, не знам?!”, вдига рамене Шефика. Явно тогава портмонето й е паднало. Прибрала се. Набързо казала: „Дъще, дай ми портфейла да ти дам пари, че нямам време!” И… тук портфейл, там портфейл. Няма го! „В този момент разбрах какво означава, като кажат хората „Отрязаха ми краката!“ Коленете ми омекнаха. В портмонето бяха двете дебитни карти - на мъжа ми и моята, по която превеждат средствата за Хасан. Личната ми карта. С изтеглените пари трябваше да се разплатя. И още по-лошо. Вътре бяха и над 200 лева чужди пари от таксите за входа на комшиите. Аз бях касиер и ги събирах”, продължава разказът. Излязла веднага. Почти на бегом отишла до магазина - портмонето го нямало. Оглеждала се по улиците - нищо. Успяла да блокира дебитните карти. Не можела да мисли от притеснение. Не знаела къде да си намери място. В този момент, без въобще да подозира, късметът, Онзи горе или който и да е той, пратил по улицата, която била изминала Шефика, трите момчета. Поне така обяснява тя. Всъщност никаква висша сила, а съвсем прозаична причина пресякла нейния с маршрута на децата. „Ами бяхме гладни. През голямото междучасие излязохме извън училище, за да си купим дюнери!”, обяснява Марио. На връщане той, Радомир и Радостин забелязали портмонето на тротоара. Отворили го. Видели, че вътре има пари, имало и снимка на Хасан. Познавали го, всеки ден го виждали в училище. Предали портмонето на заместник-директорката. С това историята приключила. „На мен вкъщи ми казаха браво!”, радва се Марио. Семейството му живеело в сливенското с. Сотиря, майката работела в закусвалня, бащата - в цех за дърва. А Марио и 9-годишният му брат пътували с училищен автобус всеки ден до Сливен и обратно.

И Радомир съобщил за случилото се вкъщи. Майка му казва, че не обърнала много внимание в онзи момент, защото и двамата с детето й били наясно, че това е нормалното. „Чуждите пари не са печалба!”, казва тя.

А Шефика си спомня, че в края на онзи кошмарен ден получила обаждане от училището. Така и така, елате да си приберете портмонето. „Леле! В такъв стрес бях, че не можех да осъзная в кое училище ме викат и за какво портмоне ми говорят. Върнаха ми го непокътнато! За някои това може да е дреболия, но тези пари от заплатата на мъжа ми не бяха само за наема ни. Това ни бяха парите за хляба през целия месец! Иначе трябваше да търсим заеми, даже не ми идва наум от кого и как щяхме да се оправим”, споделя казва майката на Хасан. На следващия ден отишла при Марио, Радомир и Радостин. Запознала се с тях. Завела ги в сладкарница и ги почерпила. „Съдбата ме срещна с малки деца, но за мен - големи хора. За да постъпят по този начин, значи така са ги научили вкъщи, това са видели от родителите си”, убедена е жената. Случаят щял да мине и да замине, ако от просветния инспекторат не връчили на трите момчета една от годишните си награди за добри постъпки „Златно сърце” . Децата обяснимо били много развълнувани. На церемонията им подарили торта. За историята с портмонето се поразчуло. След награждаването обаче плъзнали и неприятни приказки. Имало даже и присмех. Въпреки това момчетата твърдят, че пак щели да направят така, както са направили. Но май това не било модерно. „В най-близкия ни семеен и приятелски кръг бяхме поощрени, но имаше и хора, които не говореха хубави неща", признава Радомир. Какви? Момчетата не казват. Близките им съобщават, че е имало иронични коментари. Даже и от техни връстници. Как така върнали парите, защо не ги били взели за себе си, защо не си купили с тях еди-какво си, искали били да се правят на герои, защо Шефика не им дала част от сумата, а ги завела в сладкарница…

”Ако в портмонето я нямаше снимката, пак щяхме да го предадем на заместник-директорката, за да издирят собственика по личните му документи. Нямали сме никаква представа, че въобще съществува подобна награда, най-малкото, че ще я дадат на нас”, казва Радомир. Все пак не са ли се изкушили? В онзи момент имали ли са всичко? Компютри, може би модерни мобилни телефони? Момчетата бъркат в джобовете, не вадят портмонета, а телефоните си. Обичат видеоигрите. Фокусите с карти. Не са били пълни отличници, но се справяли много добре. Марио и Радомир сега са осмокласници в Гимназията по туризъм в Сливен, Радостин е в Природо-математическата гимназия. Марио заявява, че иска да завърши хранително-вкусови технологии. „Аз живея само с мама. Мечтата ми е да завърша гимназията. И да започна да работя, за да се издържам сам и да й помагам. Знам, че висшето образование е добра цел, но ще стане по-късно”, споделя ни Радомир.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Репортажи