Нашата съвест е спокойна - направили сме всичко възможно, а вината за провала им е от другата страна

Когато наскоро един приятел ме попита какви са предизвикателствата във връзка с миграцията в България, бях готов да му дам стандартния отговор - кратък анализ на политическата обстановка в Северна Африка, Близкия Изток и Централна Азия, преглед на местата с най-голяма концентрация на хора, поели или готови да поемат на път към Европа по централния или източносредиземноморския маршрут и, разбира се, възможността те да преминат през или уседнат в България. Това обаче всеки може да си го намери в интернет.

За мен истинските предизвикателства се крият в главите на хората. Повечето хора в България се считат за прозападно настроени и с европейско мислене и това до голяма степен е така. Но това в никакъв случай не гарантира, че те разбират чуждите култури и начини на мислене, още по-малко пък някакъв вид превъзходство над тях.

Това, което се случва на практика в нашите общества, е, че ние предлагаме на мигрантите нашите (западни) полуготови концепции и разбирания за света и очакваме те да се впишат в тях. И те го правят, естествено. Даваме предимство на уязвимите групи и веднага една значителна част от мигрантите ще се разпознаят като принадлежащи към тази група, въпреки че това никога не им е идвало наум преди разговора със социалния работник, а тяхното “уязвимо” положение е норма в страната им на произход. Други от тях ще започнат старателно да изучават местния език и да търсят “подходяща” професия, защото това се очаква от тях, но не и защото го желаят или им харесва. Апропо, техните деца и внуци - второ и трето поколение мигранти, ще се чувстват най-неоправдани и използвани от нашите общества и биха били най-податливи на радикализация, но това е друга тема. Трети пък цял живот са спали и са се хранили на земята, по същия начин, по който ние спим в легла и се храним на маси. За тях е точно толкова безумно да приемат нашия начин на живот, колкото за нас би било да приемем техния.

Да оставим настрана факта, че в някои от обществата, откъдето идват мигрантите, жените не излизат сами извън къщите си или ако го правят, то това означава, че са изпаднали до социалното дъно, с други думи, се предлагат на срещащите ги мъже. Да очакваме от тези жени да излизат сутрин от къщи, да водят децата си на училище и да отиват след това на работа от 9:00 до 17:30 ч е просто абсурдно, но това не ни спира да им предлагаме курсове по преквалификация. И те ще участват - с много неприязън и щом това е част от “интеграционното споразумение”, което им гарантира базови помощи и възможност за някакъв що-годе живот в страната. И дотук - в момента, в който ангажиментът отпадне, всичко ще бъде забравено, без неприязънта и унижението, разбира се. Проблемът е, че тези мерки работят за нас, но не и за хората, за които са предназначени. Нашата съвест е спокойна - направили сме всичко възможно, а вината за провала им е от другата страна. Горе-долу като в онази басня за лисицата и щъркела.

Но стига със соченето на недостатъците. Сега, след като порядъчно оплюхме ситуацията и с чувство на добре свършена работа, можем да се огледаме и да потърсим няколко работещи модела. Ето това е нещо наистина трудно. В Нидерландия приемането на търсещи международна закрила е дълъг процес. За това спомага и фактът, че тези хора по-скоро рядко пристигат “неподготвени” (разбирай необработени) от съседните им държави. Но когато пристигат по регулярната процедура, с тях са проведени поне няколко интервюта в страната, от която ще се качат на полета за Нидерландия, на тях им е било подробно обяснено какви са правилата и обичаите в новата им страна и до каква степен те биха могли да запазят стария си начин на живот. След това те могат да решат дали да поемат на път, няма изненадани нито от едната, нито от другата страна. Всъщност, когато казвам обяснено, имам предвид показано. Видях това със собствените си очи при едно от посещенията ми там - след като кандидатите за международна закрила преминат първоначалните интервюта и бъдат одобрени, с тях още в страната, където се намират, започва провеждането на обучение по нидерландски, не суха проформа дидактика, а съвсем практически насочени уроци по скайп. Показва им се къщата и квартала, където ще живеят първоначално (да, къща и да, предварително определена и обзаведена), и им се обяснява как се наричат на нидерландски мебелите, уредите, дворът, улиците, супермаркетът и продуктите, които се продават в него, бензиностанцията, банката и как се теглят пари от банкомата, училището, общината, болницата, пощата и всички други неща от ежедневието. Интересното е, че за това се грижат доброволци от квартала, където ще се заселят тези хора! Да, все още говорим за Нидерландия. И преди да отхвърлим идеята с аргумента “тези са луди”, нека си припомним, че по-голямата част от внасяните по море стоки в Европа минават през тази малка страна, която в същото време е и петият по големина износител на стоки в света. Може ли общество от “луди” хора да постигне това? Ако да, и аз не бих отказал да съм поне малко заразен с тяхната “лудост”.

И понеже явно всичко опира до квартала, където се намираш, нека се огледаме в нашия. Не, този път няма да намесваме Румъния, нека си починат малко, и те са хора. Нека погледнем към Гърция - страната, която посрещна по-голямата част от миграционния поток през последните две години и която паралелно с това беше принудена много сериозно да ореже бюджета си. Да, наистина, имаше доста протести, но всички те бяха насочени срещу правителството, традиционно, и срещу международните кредитори, а не срещу мигрантите. В същото време за мигрантите се събираха помощи, които неправителствените организации раздаваха на четирите най-пренаселени острова. Дори на тези острови, където нормално бихме очаквали да възникнат антимигрантски настроения, местните жители помагаха на тези хора и ги вадеха от водата с лодките си. Има какво да научим и от южняците по Средиземноморието - те винаги са били “по-отворени” към чуждите култури.

Наскоро ми се случи да се разходя из Белград и да поговоря неформално с представители на местни организации. Разликата в отношението към мигрантите е забележителна - за тези хора се говори като за хора. Няма го, разбира се, онова основно познаване на техните мотиви и нужди, още по-малко адекватния им отговор, но го има желанието да се постигне. Може би заради собствените им войни и заради това, че тази реалност им е по-позната, отколкото на нас, а може би просто заради това, че са отдалечени от нас с 400 км в правилната посока, но разликата в гостоприемството на сръбското общество към чуждите култури е осезаема. Така че няма невъзможни неща, дори и на Балканите.

В този смисъл осъзнаването и приемането на различността на мигрантите е за мен най-голямото предизвикателство на феномена миграция в годините, които идват. Но това трябва първо да се случи в приемащото общество. Не сме ли готови с онези доброволци от квартала, които да приемат и насочват новодошлите към магазина, пощата, общината и училището (!), не можем да очакваме и от новодошлите да разберат, камо ли да приемат нашите ценности. Защото не сме ли готови с онези доброволци, нашите ценности нищо не струват, дори в очите на “тези” хора. Нека всеки сам да прецени за себе си дали оценката им е правилна. Успеем ли да пробием тази парадигма на предварително заложени очаквания и превъзходство, значи сме отключили вратата, водеща по пътя с решенията.

Разбира се, веднага ще репликират разни псевдопатриоти с тезата, че който е дошъл в страна ни, трябва да живее по начина, по който живеем и ние, или трябва да си ходи. Да сме наясно - това просто не е така. България е свободна и демократична държава, а Народното събрание е ратифицирало Женевската конвенция за статута на бежанците и докато парламентът не я денонсира, страната ни има задължение към тези хора. Това е международно право, а другото са племенно-родови обичаи - същите, за които ние обвиняваме много от мигрантите, че прилагат в своите общества.