Грузия предлага впечатляващи маршрути за туристи, с гарантирана сигурност и добре уредена инфраструктура

Голям Кавказ може да погълне за секунди със своето величие

Грузинския военен път е познат на човечеството от векове. Това е входът на света към сърцето на Кавказ. През него монголи, хазари, руснаци и кой ли още не е навлизал в сърцето на величествените планини. По течението на река Терек пътя се вие към границата между Русия и Грузия – Горни Ларс, минава през превала Джвари (2390 м.) и се спуска по друга река – Арагви, която се влива в Мтквари точно преди Тбилиси. Разбира за предпочитане е това да не се случва зимно време.

Малко след границата се стига до долината на Степанцминда, откъдето се отваря мащабна гледка към един от най-красивите върхове в света – Казбек (5033 м.) Някогашен вулкан, върхът се издига над околните масиви и смайва с червеникавия цвят на скалите и белотата на ледниците.

Изкачването на върха не е сложно, но задължително изисква алпийска подготовка добро здраве. Но най-вече упорство. За изкачването са нужни между да и три дни, в зависимост от подготовката. Разбира се за алпинисти с хималайска подготовка Казбек изглежда като разходка, което не означава, че не може да погуби всеки надменен човек. Както всичко в Грузия и върхът има две имена. За грузинците той е просто Мкинварцвери. А Мкинварцвери е миниран с легенди и предания. Като тази за пещерния манастир „Витлеем“, който се намира на огромна скала на височина 3800 метра в подножието на върха. За него се разказва, че е съхранявал артефакти от времето на св. Авраам – знаете го, бащата на юдеи и палестинци.

Навремето и градчето се е наричало Казбек, на името на един от първите руски дворяни от този край – Казибег Чопакашвили. Преди два века, монах от манастира „Витлеем“ предупредил хората от селото, че е надвиснала страшна лавина. Хората избягали и така се спасили от физическо заличаване. Монахът се наричал Стефан (Степан, рус.) и затова в негова чест селото е кръстено Степанцминда (Св. Стефан).

Класическият маршрут по Казбек тръгва от селото, минава покрай манастира Св. Гергети и тръгва към подножието, където обикновено се прави базовия лагер. След това е ясно – две крачки - вдишване издишване, две крачки – вдишване издишване и така докато не си кажеш „Най-накрая“.

За хората, които не притежават огромен ентусиазъм и физически данни на алпинист, районът предлага няколко маршрута със забележителна красота, без да е нужно дори да се катериш по чукарите.

Първият е в района на село Джута. От грузинския военен път се свива на юг по долината на Сно. Освен с прочутата си крепост, Сно предлага и друг ракурс към Казбек. След около 15 километра по долината се стига до Джута. Лек стръмен баир води до първата хижа по маршрута към масива Чаухи.

Селото се намира на 2200 м., а край него има много уютна хижа с всички удобства. По долината до масива са приблизително пет километра, които при лека разходка се изминават за около 2 часа. Задължително е времето да е хубаво, защото гледката е изумителна. Масивът Чаухи е съчетал в себе си една дузина върхове, които са с височина около 3800 м. Това е рай за алпинистите, а грузинците не пропускат да се хвалят, че великият Райнхолд Меснер и бил тук. Стените са с различна сложност, като отвесите стигат до километър и нещо.

За хората, които обичат дългите маршрути, могат да продължат през превала, който е на височина 3300 м. и да продължат към Рошка. Този маршрут може да отнеме дни, но си струва всеки един метър. Много е важно да се знае къде се върви, защото след Рошка идва и ждрелото Панкиси, което има мрачната слава на родина на едни от най-славните джихадисти и двете чеченски войни, както и в „Ислямска държава“. Сега там е спокойно, но знае ли човек.

Другият прекрасен маршрут е този в долината Трусо. Той се намира западно от Казбек. Типична ледникова долина, творена хилядолетия от природата. От грузинския военен път се тръгва по течението на река Терек към Квемо Окрокана. След това се минава през тясно ждрело, което не е за препоръчване зимно време, защото опасността от лавини там е значима. Паметниците на загинали местни герои са доказателство за това.

След 4 километра се разгръща гледка, която смайва с мащабите си. Цялата долина Трусо е дълга 22 километра и първоначалната интимност на пейзажа се заменя с отчайващо трамбоване, без надежда да се стигне до края. По пътя почти няма никаква денивелация и разходката е приятна.

Трусо е впечатляваща с няколко неща. Почти на всеки сто метра има извори – всякакви. Река тръгва от нищото, минерална река. Езеро ври от напиращите изворчета, балбука и пленява с палитрата от цветове. Гейзери разпиляват вода и миризми на сяра. Под тях реката е ръждива и червена. На други места водата вае от варовика причудливи форми по подобие на Памуккале.

Впечатляват манастирите, изоставените села, крепостите. Тях май никой не е превземал, защото какво да правиш тук, освен да оцеляваш. Единствено модерните времена и стихията на природата са нанесли щети на Трусо.

За съжаление вече е почти невъзможно да се стигне до западните ледници на Казбек, защото военен пост спира туристите. След войната от 2008-а между Русия и Грузия, половината от долината вече е на територията на самопровъзгласилата се за независима република Южна Осетия.

Ако един турист много тъжи за това, спокойно може да се отбие към кошарите на чобаните и да си поръча шашлик от агнешки котлети и рог с вино.

За препоръчване е първата част от пътя да се мине с автомобил или такси. Така остава повече време за да се извърви и съпреживее красотата на Централен Кавказ.