Турция няма как да не се намеси в Сирия

Ако Анкара не поеме инициативата на южната си граница, друг ще го направи

Турция се съпротивляваше на въвличането си в сирийската каша. Вместо това Анкара предпочете да работи с дипломатически методи или да използва близките до турския етнос малцинства. Но някаква невидима сила продължава да въвлича Турция в Сирия, точно както е правела в продължение на векове през османското си минало. Изглежда, че Турция не може да продължи да се съпротивлява и националната й сигурност изисква по-директен подход.

На 15 септември Турция, Иран и Русия се споразумяха в Астана за установяването на зони за сигурност в сирийската провинция Идлиб. Трите сили се съгласиха да разделят провинцията на три зони за сигурност, всяка контролирана от една от тях. В същия ден турски официоз предаде, че близо 25 хиляди аскери се готвят за разполагане в Идлиб. Целта на това голямо войсково формирование е да се поеме контрол над район от пет хиляди квадратни километра, който има два милиона души население.

Досега Турция се опитваше да стои извън събитията в Сирия, доколкото може. Единственото изключение бе операция „Ефратски щит“, която се проведе от август 2016-та до март 2017-а. Мащабът на тази операция бе преувеличен, както от Турция, така и от медиите. „Ефратски щит“ бе ограничена операция, в която участваха осем хиляди турски войници в период от седем месеца. Главната цел бе да се поддържа „Свободната сирийска армия“ (ССА), която изтласкваше „Ислямска държава“ от турската граница. Официално целта бе да се отслабят кюрдските „Народни отряди за самоотбрана“ (YPG), но по време на операцията, не бяха заети никакви територии от тях. Основната тежест на сраженията пое ССА.

Присъствието на толкова много различни групи значи със сигурност, че има много външни сили, които имат интерес в това, което се случва в Северозападна Сирия. Турция подкрепя антиправителствените бунтовници, които са натикани в провинция Идлиб, но логистичните й линии към тях са несигурни в най-добрия случай. Както Русия, така и Иран, подкрепят режима на Асад. Въпреки че Турция се споразумя с тях по този въпрос, в дългосрочен план интересите на трите страни за Сирия се различават. Турция няма интерес от проруски или проирански сили, които да умиротворят региона, и потенциално да застрашават южните й територии. Сирийските кюрди също представляват очевиден проблем за Турция, а групировката „Хайат Тахрир ал Шам“, въпреки че се измъкна от световното внимание, което се фокусира на „Ислямска държава“, също има дългосрочните си интереси в мюсюлманския свят, които не са в съзвучие с турските.

Това е нестабилна ситуация, като тенденцията е да се върви към силов вакуум. Ако Турция не запълни пространството, някой друг ще го направи, а никоя от потенциалните възможни опции, не е добра за Анкара.

Това не е просто модерен проблем. Предишните сили базирани около Босфора, също са виждали същата заплаха от юг. Османците, както и византийците преди тях, в различни моменти от историята си, са разширявали влиянието си в днешна Сирия. Османската империя се е опитвала и да запази днешна Сирия за държавата, която я наследява. Едно от последните действия на османския парламент през 1920-та година е да приеме т.нар. „Национален пакт“, който е трябвало да установи бъдещите граници на Турция. Османците не са получили това, което са искали, а новата Турска република станала по-малка от планираното. Една от ключовите зони, които Турция изгубила е именно Северозападна Сирия. Не е съвпадение, че турските медии и дори президентът Реджеп Тайип Ердоган, често споменаваха „Националния пакт“ през последните години. Тази карта показва какво е „Велика Турция“, според този „Национален пакт“.

Турция има интерес да контролира тази територия, откакто тя е отнета от османците през 1923-та година. Това, което на Турция й е липсвало, са възможностите и подходящата ситуация да промени нещата. Сега има и двете. Това бе неизбежно, откакто в Сирия избухнаха протести през 2011-та година, и започна гражданска война. Боевете продължават от известно време, а различните страни, които се сражават са се отслабили дотолкова, че дават на Турция големи възможности, но и риск. Възможността да проектира силата си в стара сфера на влияние, както и в територия, която Турция смята за буфер срещу бъдещи врагове от юг и изток. Но това идва с риск, а именно какво ще стане ако Турция не се възползва от ситуацията. Тогава именно такъв враг ще се появи, търсейки да отслаби и дестабилизира границите на Турция.

Прокситата и местните сирийски групировки, които Турция подкрепя, няма да свършат работа в този случай. Дългосрочната сигурност на Турция е заложена, а същевременно властите в Анкара имат капацитета да се справят със задачата. Въпреки желанията на правителството в Анкара, Турция е въвлечена вече в Сирия. Това не е първият, и няма да е последният път. Това е напомняне за турската сила, както и за факта, че географията предоставя добри възможности на една регионална сила. Това е напомняне и за турската слабост, която лишава страната от други възможности, освен да действа в Сирия. Северозападна Сирия е готова да бъде взета, а Турция седи на масата, не защото иска, но защото няма друг избор.

 

Пълната каша в безкрайната война

Ситуацията в Северозападна Сирия е по-заплетена. Сирийските кюрди контролират областта Африн, което сериозно дразни Турция.” Хайат Тахрир ал Шам” (известни преди като” Ал Кайда” или “Ал Нусра”) контролират град Идлиб, който неотдавна заеха от турското прокси” Ахрар ал Шам”. Антиправителствените бунтовници се изтеглиха от градовете и провинцията на Идлиб, след като загубиха битката за Алепо. А режимът на Башар Асад не се е отказал от амбициите си да си възвърне тези области.

 

*Авторът е член на екипа на Geopolitical Futures, основан от създателя и директор на „частното ЦРУ“ Stratfor Джордж Фрийдман.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари