"Дядото на пърформанса”, легендарният визуален артист и фотограф Улай, е висок, слаб, достолепен и леко респектиращ тип. Може да закусва с овесени ядки, куркума и канела и да изглежда колкото си иска сериозен. 73-годишният авангардист Франк Уве Лайзипен откри в петък изложбата си “Улай: Аз Другият” във Виваком Арт Хол с пърформанс, който показа, че дивият партньор на Марина Абрамович въобще не се е опитомил с годините. С ножче изряза буквата “У” на гърдите си и залепи кървавия отпечатък върху своя творба.

Улай има вид на аскет, но пуши. По време на интервюто за в. “Труд” отпива от уискито, за да си прочисти гърлото. “Хората са разрушители. Проблемът е, че вече сме прекалено много. Замърсяваме със страшна сила, настъпват дефицити на основните ресурси - на храна, вода, въздух.” Решението на този ужасен проблем няма да дойде от политиците, в това е убеден Улай. “Нищо не може да се оправи с политика. Тъкмо обратното. Прекалено много пари отиват за политика вместо за наука. А единственото ни спасение е в науката. Учените могат да намерят решение на проблема. Политиците - не.”

За него религията е лично изживяване. “Аз съм против църквите - атеист съм и се гордея с това. Това не означава, че не вярвам. Дори един атеист има такива дълбоко лични моменти на пълно щастие. Ето на това аз казвам религия. Отричам всичко друго, което идва от църквите или институциите.”

Улай е от първопроходците на пърформанс изкуството. С Марина Абрамович стават най-влиятелната двойка артисти в периода 1976-1988 г. В един от проектите си дишат уста в уста, като си предават един и същи въздух. На 14-ата минута припадат и двамата от липса на кислород. В друг двамата се отпускат с цялата си тежест, като опъват лък със стрелата, насочена към сърцето на Абрамович.

Те дори се разделят с пърформанс. Тръгват от двете страни на Великата китайска стена, тя от Жълто море, той - от пустинята Гоби. Изминават по 2500 км, за да се срещнат по средата и да се разминат. По този начин се сбогуват. Чак до 2010 г., когато е следващата им среща очи в очи. В музея за съвременно изкуство МоМА в Ню Йорк Абрамович прави пърформанс - всеки от зрителите може да седне срещу нея и да я гледа две минути в пълно мълчание право в очите. Между всяко взиране тя затваря клепачи, докато се настани следващият човек. Сепва се, когато срещу себе си вижда дългогодишния си любим. От очите й бликват сълзи. Сцена, която е гледала десетки милиони пъти в Ютюб.

Но тази съкровена среща не възпира Улай да заведе дело срещу Марина през 2015 г. заради неизплатени проценти от продажбите на общите им работи и нецитиране на името му. Печели делото. Не си говорят две години, докато по абсолютна случайност двамата попадат неотдавна заедно в индийски ашрам - Улай със сегашната си съпруга, и се сдобряват. Животът на Марина и Улай е белязан от множество такива случайности, в това число и общия им рожден ден - 30 ноември.

Макар че в работата си с Марина Абрамович се разголва пред целия свят и показва едно така интимно чувство като любовта във всичките й етапи, Улай е човек, който не обича да се разкрива пред непознати.

Оценката му за работата им с Абрамович? “В някои моменти беше доста трудно, физически болезнено, мъчително дори. Но идеята беше, че ние като пърформанс артисти се предоставяме пред публиката, за да покажем травматичните страхове, които изникват от една така близка връзка. В дъното на всичко е любовта, но тя има много лица. Да си влюбен е доста смешно нещо - цялото това вълнение, пеперудки в стомаха. Изумително изживяване. Но после се събирате и проблемите започват. Отваряте кутията на Пандора и оттам изскачат тайните и разногласията. На нас с Марина ни отне доста време да синхронизираме енергиите и идеите си. Но след като измислихме как, защо и какво правим, постигнахме нещо голямо. С това, че изложихме интимността и конфликтите на една двойка пред очите на хората, разчупихме рамките на конвенционалното. Човек трябва да държи на ценностите си. Близостта трябва да бъде ценено и грижливо пазено цвете.”

“Изкуството трудно може да промени хората - смята Улай. - Прекрасно е да твориш изкуство, но след като вече си го направил достояние, то добива милион и едно значения. Всеки има свое тълкувание. Щастлив съм, че се занимавам с това, но имам три деца и на трите не позволих да се занимават с изкуство. Защото пътят на човека на изкуството е труден.

Когато започнах в края на 60-те, бях тотално отхвърлен от арт средите. Но нямах избор - трябваше да продължа. Това чувство, че непременно трябва, че няма начин да не го направиш, то е движещата сила на един артист.” Улай, заклетият социалист, никога не се е плъзгал по плоскостта на комерсиалното. “Така е, за разлика от Марина, която е изключително известен артист. Но това беше съзнателен избор, а не лош късмет. След Китайската стена тя замина за Ню Йорк, където има изключителен успех. Марина прави изкуство за елита, а аз - за широката аудитория. Двамата бяхме добра комбина. Аз много уважавам това, което Марина прави в момента, но в същото време много уважавам и това, което аз самият правя.”

Франк Уве Лайзипен е един от последните мохикани на аналоговата фотография. Той има сериозни причини за това. “Човек не използва дигиталните медии, а всъщност те използват него. Персоналният компютър вече въобще не е персонален. Всеки компютър има IP адрес, по който може да бъде проследен, и не се знае кой би могъл да се възползва от информацията в него.” Въпреки тези малко параноични съображения той оценява дигиталната революция като “абсолютна революция”. За него тя е едно от най-важните неща в историята на човечеството след индустриалната революция. “Гигантска крачка. Но в същото време е и диктатура. Принудени сме да купуваме дигитални устройства, да ги използваме за комуникация. Така наречените социални медии изобщо не са социални. Те са отдалечени, безлични. Не оказват никакво положително въздействие върху структурата на съвременното общество, върху чувството на принадлежност. Каква принадлежност, към кое - към селфита, инстаграм, фейсбук? Това няма нищо общо с живия контакт.

Плановете му за бъдещето? “Аз съм на 73 г. и възнамерявам да работя до последния си дъх. До края смятам да остана верен на аналоговия носител. Както и да остана верен на себе си, на своите принципи и житейска философия.”