„Труд“ започна професионална дискусия за висшето образование в България. Поканихме проф. Борислав Борисов в поредица от статии да открои основните проблеми, които пречат на българските университети да постигнат качеството на обучение, престиж и авторитет на полученото образование, съизмерим с този на водещите университети от страните в ЕС.

В този смисъл отправяният упрек за големия брой университети в България е неоснователен и не броят на университетите е факторът, който пречи на качеството на висшето образование у нас. Основните фактори, които пречат, предстои да бъдат разгледани в следващите статии, не толкова по степен на значимост, колкото в тяхната логическа последователност и взаимообвързаност в университетската система.

Университетската система в страната не се изчерпва само с броя на висшите училища. За да се идентифицират проблемите в нея, тя трябва да се разглежда в своето единство от университети и сложилата се тяхна структура на факултети и учебно-научните направления (специалности), както и с университетските филиали за изнесено обучение и с университетските колежи. За тази цел ще анализираме само някои от основните факти, водещи до деформации в системата за висше образование, намаляване на качеството на подготовка на университетските кадри и разминаването на тяхната квалификация с потребностите на пазара на труда.

Както се обосновах в Не е вярно, че университетите в България са много Анализи 10:00 13.12.2017 , не броят на университетите е този, който смущава и води до по-ниско качество на образованието. Смущава ме деформацията в учебно-научните направления в новопоявилите се, а така също и в някои от „старите“ висши училища. Особено силно видна е тази деформация в направленията с непомерното развитие на обучението по икономика и по право.

Ще се спра първо на икономическото обучение (икономика, администрация и управление и отчасти – туризъм) поради неговата най-голяма експанзия във всичките му разновидности. До 1990 г. в България имаше три висши училища по икономика. Това са сегашните УНСС, Икономически университет във Варна и Стопанска академия в Свищов. Понастоящем те вече са 11, от които 3 са посочените по-горе стари университети, плюс още 6 нови специализирани висши училища в областта на икономиката и още 2 колежа в същата област. Или една трета от всички новосъздадени висши училища в България са по икономика.

Експанзията на икономическото обучение обаче не свършва дотук. Като изключим тези 11 висши училища по икономика, още поне 15 други висши училища в страната със специализирани факултети предлагат обучение по професионалното направление „Икономика“. Ако обобщим, то през 2016 г. общо 26 университета в страната подготвят икономисти с висше образование.

Едновременно с това в 29 висши училища се провежда обучение и по професионалното направление „Администрация и управление“, като една значителна част от тези университети подготвят висшисти и по двете направления. Висшите училища при това имат общо 19 филиала, като 8 висши училища имат и филиали със специалности по икономика и по администрация и управление.

Това на практика означава, че повече от половината от всички висши училища в България осъществяват обучение по икономика, като близо една трета от студентите в страната се обучават по професионалните направления „Икономика“ и „Администрация и управление“. Учудващо ли е тогава, че само 36,6% от завършилите „Администрация и управление“ и 38% от завършилите „Икономика“ работят на длъжност, изискваща висше образование, като за завършилите „Туризъм“ той е едва 19%.

Защо е така е лесно обяснимо. Най-бързо, най-лесно и най-евтино е да се създаде университетска структура за обучение по икономика. И най-печелившо. Необходимите инвестиции за разкриване на това обучение са минимални – помещение, тебешир и гъба. Неслучайно държавният базов норматив (т.е. най-ниският – 693 лв.) за издръжката на обучението за един студент у нас е издръжката на обучението за студентите по икономика в държавните университети. Като се има предвид тази реалност, то става ясно защо всички 8 новосъздадени висши училища по икономика са частни. В случая е налице идеалното съчетание между минимални разходи за обучение и максимално високи според пазара такси за това обучение. Не съм чул да е разкрито нито едно частно висше училище по медицина или в областта на инженерните науки, за което се изискват в пъти по-сериозни инвестиции.

Друг е въпросът за качеството на преподаване, на което ще се спрем отделно. Само ще маркирам, че е пределно ясна невъзможността да бъде създаден необходимият по численост и качествено равнище научно-преподавателски кадрови състав със скорост, равна на тази, с която бяха узаконени новите висши училища и факултети по икономика и започна обучението на студенти в тях.

Не по-различно е и състоянието на обучението по право, но мащабите на експанзията са по-скромни. Съмнявам се обаче, че отрицателният знак на резултатите от тази експанзия е по-малък от този на експанзията на икономическото обучение. Разликата в мащабите на експанзията е вследствие от факта, че ако по икономика и въобще в областта на стопанските науки и управлението всеки немного професионално взискателен към себе си преподавател е със самочувствието, че може да води обучение по всяко едно от направленията в тази област, то „правото” е твърде специализирана материя и тук само неоправданото самочувствие и надценените възможности не стигат, за да застанеш пред аудиторията. Необходими са и знания и опит. Кръгът на този тип квалифицирани преподаватели обаче е доста ограничен и съсредоточен основно в столицата.

Това обаче не се оказа пречка за много университетски ръководства да разкрият юридически факултети, вследствие на което вече години наред се правят констатации за значителен спад в качеството на подготовката на бъдещите (и вече действащи) юристи. Този неприятен факт днес се потвърждава от самото състояние и качество на функциониране на правната ни система, най-общо казано, и на съдебната ни система в частност.

Новосъздадените факултетни структури за обучение на юристи са значително по-малко на брой от тези по икономика и по администрация и управление, но и тяхната численост от 9 юридически факултета определено смущава. Ако по-горе посочихме, че всички български икономисти до 1990 г. се подготвяха само в три висши училища, то всички български юристи до същата година се подготвяха само и единствено в Софийския университет, като никой не се съмняваше във високата квалификация, която те получаваха.

Неоправданата експанзия на обучението по икономика и по право, която води до силна деформация на учебния профил на системата на висшето образование като цяло, допълнително се деформира и в структурно отношение от една друга експанзия – тази на разкриването на филиали на университетите. Понастоящем към висшите училища в България има изградени 19 филиала, като някои университети имат не по един, а дори по няколко филиала в различни градове на страната.

Съобразно Закона за висшето образование филиалите са териториално изнесени структури на висшето училище. На практика те често надхвърлят мащабите на факултет и по-скоро са нещо като „мини“ висше училище, особено що се отнася до степен на управленска, икономическа и академична самостоятелност. Филиалите трябва да разполагат със собствен преподавателски състав от не по-малко от 10 души. На практика този състав е към филиала само по щат, но не и като място за осъществяване на основната учебна и методическа работа, както и на изследователска дейност. Но дори тази численост да е постигната напълно реално, то учебният цикъл „бакалавър – магистър“ изисква участието на значително по-голям брой преподаватели в него. Така най-често обучението се осъществява от пътуващи хонорувани преподаватели, които са на щат основно в университета „майка” или пък въобще статутът им е на „хонорувани“ поради пенсиониране. По разбираеми причини командированият екип от хонорувани преподаватели и при най-добро желание не е в състояние да осигури във филиала равнище и качество на обучение, което да е адекватно на това в университета „майка“. Публична тайна в университетските среди е, че както преподаването, така и качеството на цялостното обучение във филиалите с малко изключения, е на доста посредствено равнище, меко казано.

Не по-различно е състоянието на обучението и в териториално изнесените колежи към университетите. От общо 18 колежа, влизащи в структурата на висшите училища, почти половината от тях са разкрити в градове на страната, различни от града седалище на университета. Нещо повече, някои от университетите са разкрили свои колежи не в един, а в по няколко различни градове. Трудно ми е да си представя необходимата организация за качествен учебен процес при такова териториално разпиляване на структурите на един университет.

След казаното дотук, като реалност и като мое убеждение, е ясно, че системата на висшето образование е силно деформирана не като брой университети, а в структурно и в съдържателно отношение и причината за това е липсата на каквато и да е дългосрочна образователна политика и неадекватната дейност на институциите, на които е вменено да управляват и да контролират нейното правилно организиране на университетски структури и специалности в съответствие с обществените потребности.

В поредицата от материали на проф. Борислав Борисов се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като, за съжаление, според проф. Борисов, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати.