Добри са в събарянето, но са лоши в съзиданието

„Проблемът с политиците, обект на подигравки, е, че продължават да ги избират“. Това са думи на комика Гручо Маркс. Днес те са по-актуални от всякога: живеем в свят, управляван от клоуни, както буквално, така и образно. Нашият век стартира с епохата на политиците-клоуни.

В Украйна за президент беше избран с над 70% от гласовете Володимир Зеленски, който изигра ролята на държавен глава на украинската държава в популярната телевизионна комедия „Слуга на народа“. Зеленски е клоун в буквалния смисъл на думата. Във Великобритания Тереза Мей беше заменена от Борис Джонсън като премиер - позьор, който неизменно предизвиква смях, където и да се появи. Той е клоун в преносен смисъл.

Основателят на движението „Пет звезди“, и член на управляващата коалиция в Италия, е комикът Бепе Грило. Ето още един истински клоун. Миналата година за премиер на Словения беше избран комедийният актьор Мариян Шарец. А през 2015 г. още един комичен актьор - Джими Моралес, спечели поста президент на Гватемала.

Историята е богата на примери за клоуни в политиката. Някои водачи само изглеждаха като позьори, но в действителност нанесоха големи щети. Адолф Хитлер стана мишена на острата сатира на Чарли Чаплин във „Великият диктатор“. Може и да изглежда наистина смешен човек, ако не беше мащаба на нанесените от него вреди. Нещо подобно може да се каже за Пол Пот, Иди Амин, Муамар Кадафи и Ким Чен Ун.

Трябва да се отбележи, че самото казване на нещо глупаво не отговаря на изискванията. Например, обяснението на бившия австралийски премиер Тони Абът, че „никой, колкото и да е умен, добре образован и опитен, не може да се смята за супозиторий на всякаква мъдрост“. Това, несъмнено беше един от най-забавните коментари, изречени от политик, но един лапсус не превръща политика в клоун. Същото важи и за Джордж Буш-младши, който веднъж заяви: „Нашите врагове са изобретателни и находчиви, както и ние. Те постоянно мислят за нови начини да навредят на нашата страна и на нашия народ, и ние също“.

Разбира се, богатата история на комедията традиционно се използва за да се уязвят тези във властта, като се почне от комичните актьори на древния Рим и класиците на гръцката драматургия и се стигне до днешните комици от нощния ефир. Тези антрополози на сатирата разчленяват и осмиват властта в опит да подкопаят нейния авторитет и поне малко да намалят арогантността на онези, които я олицетворяват.

Мнозинството от настоящите принцове клоуни са откровени популисти, които бичуват елитите на обществото, тези високомерните елити, които традиционно насочват нашето развитие. Повечето принцове-клоуни са популистки лидери, които разрушават високомерните елити. Пробиването на дупка в лицемерието е здравословно нещо, но да вярваш, че това е начина за възстановяване на обществото, е опасна измислица. Принцовете-клоуни са добри в събарянето, и много лоши в съзиданието.

През годините много световни лидери бяха забавни - Ейбрахам Линкълн, Джон Кенеди, Роналд Рейгън и Уинстън Чърчил. Тяхното остроумие, добре насочените им кратки забележки бяха използвани стратегически за обезоръжаване на техните критици или за създаването на образ на скромен, на по-хуманен и достъпен човек. Клоуните, макар и понякога да използват хумора стратегически, не забравят, че най-атрактивната им черта е прикриването на тяхното позьорство. Самото им съществуване е част от статуквото. Клоунът е „един от нас“, човекът, който се противопоставя на онези, които ни потискат. И както Наполеон е казал: „В политиката абсурдът не е недъг“. Всъщност, именно абсурдът на принца-клоун го отличава от тълпата.

Почти всички настоящи принцове-клоуни са нахални националисти, нативисти и противници на миграцията, които неизменно се страхуват от „непознатите“ пред нашите порти. Често те изповядват откровен расизъм, събират предполагаеми оплаквания и обвиняват образованите и заможните за всички техни неприятности. Те обаче искрено вярват, че осмиват само онези, които се поставят над обикновените хора. Врагът според тях е определена константа и е дошъл моментът да се „удря“ по него. Те жилят под прикритието на шега, но това може да причини силна болка.

Какво може да бъде по-антиелитарно от довеждането на политиката до абсурда? Представителите на елитите четат книги, подкрепят аргументите си с доказателства, разчитат на науката и изискват истински доказателства. Но принцовете-клоуни просто не се нуждаят от такива интелектуални патерици: разчитат на страсти, емоции и чувства. Яростни гневни тиради е техният отговор.

Лишеният от чувство за хумор Доналд Тръмп падна толкова ниско, че се подигра на репортер с недъг. Всеизвестна е неговата скандална слава да раздава обидни прякори на своите опоненти. Той очевидно е неспособен на самоанализ или самооценяващ се хумор, и за най-голяма радост на своите привърженици, раздава презрителни прякори на своите противниците. „Лъжливият“ Тед Крус, „Измамницата“ Хилари, „Сдуханият“ Джеб или „Утечката“ Джеймс Коми. Нашият принц-клоун руши, но не е в състояние да гради.

Съперниците на Тръмп се опитаха да се борят с него по неговия метод, наричайки го „Лъжеца Дон“, „Предателя Тръмп“, „Агент Оранж“ и „Краля на лъжата“, но нито един от тях не остана в сила.

Знак за добро психично здраве, е от време на време да се посмеем на себе си, да видим хумора в човешката глупост. Но Тръмп изглежда е неспособен на това. Егото му е толкова крехко, че той не признава никаква човешка слабост.

Смъртоносните шеги

Шегите могат да бъдат смъртоносни и дори днешните принцове-клоуни знаят това. Но клоуните ни служат най-добре, когато са отвън. Дойдат ли на власт, те престават да бъдат смешни и редовно се провалят в своето управление. Когато придворният палячо стане крал, шутовете го приемат сериозно, но това не означава, че краят е много далеч. Разбира се, преживели сме и по-лоши дни преди. Поне с този клоун може да умрем от смях.

*Авторът е президент на Института за глобална политика към университета Loyola Marymount.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)