Феминизмът в България не търси статуи, а политически действия

Статуите не притежават обществена памет. Те учтиво я погребват

Изображения на жени отскоро изпълниха улиците на българската столица София. Поставени от художничката Ерка в сътрудничество със социално-ангажираната арт платформа „Файн актс“, тези цветни бюстове протестират срещу пълното отсъствие на монументални произведения на изкуството, посветени на жени, по улиците на града.

Това е със сигурност един навременен и важен протест. Статуи на жени помагат за напредъка на феминизма, коригират векове на социална несправедливост и предоставят ценностни модели на поведение - нали така?

Аз живея във Великобритания, където за разлика от България има много статуи на жени. Но те далеч не са фарове на прогреса, тези паметници отдавна са изпаднали в изолация. Бих посъветвал активистите в София да опитат по-малко консервативно искане, отколкото просто да добавят нещо в безпорядъка на старомодните статуи, от които хората вече не се интересуват.

Онези, които смятат, че Великобритания също се нуждае от повече паметници на жени, може да са изненадани от твърдението ми, че има много. Причината този факт да остава незабелязан е, че сам по себе си е илюстрация на гледната ми точка. Статуите не притежават обществена памет. Те учтиво я погребват. Тези добронамерени изображения се разтапят във фоновия пейзаж на ежедневието ни.

Не се съмнявам, че има поклонници пред бронзовата статуя на Вирджиния Улф на Тависток скуеър в Лондон и същите несъмнено забелязват наблизо и монумента на медицинския пионер, лейди Луиза Брандрет Олдрих-Блейк (1865-1925). И все пак за мнозинството от минувачите тези паметници са просто други не-чак-толкова-интересни-скулптури, както са и повечето мъжки статуи в Лондон. Забелязването на статуите е толкова скромно, че се забравя изненадващо силното присъствие на жени в британското общество в момента, и някои читатели може да решат, че половото неравенство тук е толкова голямо, колкото в София.

Статуята на кралица Шарлот стои на Куинс скуеър в Лондон от 1775 г. Това е типичен пример за начина, по който статуи избледняват от паметта - тази изящна класическа творба често се бърка с изображение на кралица Анна. Повечето хора по площада навярно дори не си правят труда да я идентифицират грешно - едва забелязваме старата скулптура, докато обядваме или си говорим.

Една причина Великобритания да има множество монументи на жени е, разбира се, това, че монархията ни позволява да властват кралици (за разлика например от предреволюционна Франция). Кралица Шарлот не е управлявала - тя е съпруга на Джордж III, но някои от най-ефективните и важни монарси са били жени. Статуя на истинската кралица Анна стои пред катедралата „Свети Павел“, която е напълно завършена по време на нейното управление. Кралица Виктория може да бъде видяна от Ливърпул до Бирмингам, от Глазгоу до Белфаст. Наистина трудно е да се намери град без нейния лик. Абърдийн има. Също и Хъл. Изображенията й не отричат или потъпкват пола й; тя е показана като извънредно могъща жена.

Известният с крайните си възгледи британски историк Едуард Палмър Томпсън често предупреждаваше срещу „огромното снизхождение на поколенията“. Да предположим, че няма нищо феминистко в една статуя на кралица Виктория или че тя не е разглеждана като символ на феминизъм в очите на жените и мъжете от XIX век, означава да разрушим уважението към хората от миналото. И все пак това изкуство принадлежи неотменимо към тези времена.

За младите хора след Първата световна война тези статуи са образи на закостенелите ценности на по-старите поколения; през 1918-а Литън Страхи осмива цялата тази мъртва епоха в книгата си Eminent Victorians („Изтъкнати викторианци“). Днес изглежда абсурдно да видим тези статуи като символ на каквото и да е в съвременността, а най-малко от всичко - на феминизма. Статуите се превръщат в префинени старини - това е отдавнашна истина за британските бронзови кралици. Ще се окаже вярно и за по-скорошни монументи на съвременни жени като на Ейми Уайнхаус в Камдън и на Маргарет Тачър в Уестминстър.

Всички статуи имат една и съща продължителност на живот, независимо кого изобразяват. Те предизвикват фурор с откриването си - който рядко надживява този кратък момент - и потъват в етнотипното всекидневие. Посланието, което носят, ако има такова, се приема за даденост. Много по-лесно е да заявиш политическа позиция тук и сега, в предмети, създадени за незабавно въздействие.

Експонатите на Ерка по улиците на София всъщност са отлично политическо произведение на изкуството. То заявява ясна и силна позиция. Хората говорят и мислят за него. И е още по-силно с това, че е временно. Моля, не го разваляйте, като издигнете множество постоянни скулптури, чието значение скоро ще бъде забравено. Живите политики се нуждаят от живо изкуство - а не от избледняващи бронзови статуи на обществени места.

 

Превод: „Площад Славейков“, с редакции

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи