Целият православен славянски свят живее векове със създаденото по нашите земи
Акад. Дмитрий Лихачов нарече България „Държава на духа“
На 24 май, Денят на Светите братя, на българското слово и писменост, нека хвърлим поглед към влиянието на нашата средновековна книжовност, литература и култура в Сърбия, Черна гора, Босна, Киевска Рус и наследилите я княжества (дн. Украйна, Русия и Беларус), Влахия и Молдова, Литва... В руската наука през ХІХ век се създават и утвърждават понятията „Първо“ и „Второ южнославянско влияние“ - подход, който е съзвучен с тогавашните политически представи, като учените не отричат българското съдържание на въпросното „южнославянско“ влияние. И това е напълно логично предвид по-ранното и фундаментално включване на българите в лоното на християнската цивилизация. „Първото влияние“ (Х-ХІ век) се илюстрира не само от преноса на български книги в Киев, от използването векове наред на българските преводи на свещени книги и светска литература, но и от митрополит Михаил Българина - първият киевски духовен глава, изпратен от Константинопол през 989 г.
„Второто влияние“ е най-силно в годините на османското завоевание - открояват се имената на митрополитите Киприан и Григорий Цамблак, а и други български дейци през ХV век. Поели по самостоятелен път в средата на XIV век, Влахия и Молдова следват онаследените от времето на българската власт на север от Дунав културни традиции. Тяхно олицетворение са Никодим Тисмански, „вездесъщият“ Григорий Цамблак, митрополитите Дамян и Теоктист, десетки монаси и книжовници. Изразители на българското духовно влияние в Сърбия са патриарх Ефрем, Ромил Видински, отново Григорий Цамблак, Константин Костенечки... Така или иначе, когато се говори за духовно и културно влияние в православна Европа, то българско - дори и в случаите, когато преминава през манастирите на Света гора Атонска, Византия, Сърбия и т.н.
Още по-изразително обаче е понятието „българско културно излъчване“, макар да не се радва на популярност. Неговият автор не е българин, нито учен българист, а прочутият историк, културен антрополог и философ на историята Арнълд Тойнби (1889-1975). В своя многотомен труд „Изследване на историята“, завършен през 1962 г., британският ерудит отделя сериозно внимание на ролята на средновековна България. „България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква, на литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа... “ Повлиян от лексикалната „мода“ на своето време, Тойнби говори за културна „радиация“ - дума, която днес ни притеснява... Така или иначе, големият учен осмисля достиженията на европейската византология и славистика, които си струва да припомним.
Според авторитетния френски славист проф. Роже Бернар „... България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на други народи. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност. България не само е спасила великото дело на Кирил и Методий от пълно заличаване, но по своите земи тя е развила, обогатила и усъвършенствала това неоценимо наследство... България става огнище на оживена културна дейност, докато в онази далечна епоха много други народи тънат в мрак и невежество. Езикът на този пръв разцвет на славянската писменост и култура не е никакъв друг, а старобългарски...“
На свой ред италианският славист проф. Санте Грачоти подчертава: „Който смята България за нова държава, няма как да си спомни, че България някога е била владетелка на силни царства и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа. Тази липса на исторически познания лишава повърхностния западен наблюдател от представата каква е била България, какви са нейните дълбоки духовни структури... Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите... Това е най-значителната роля на България, разгърната в европейски мащаб. През втората половина на ХІV век, когато над България вече е надвиснала османската заплаха, процъфтява още една книжовна школа - Търновската... За втори път България възпламенява мощен духовен процес от международно значение. Умирайки политически, България продължава да живее в Европа посредством създадената от нея култура.“
Могат да бъдат приведени и други изказвания на видни чужди учени, събрани от Илия Пехливанов в антологията „Българистика и българисти“, но нека припомним оценката на световноизвестния руски славист академик Дмитрий Лихачов за България като „Държава на духа“. В световната наука България е опора на т.нар. „византийско-славянското Средновековие“, водеща културна и духовна сила в общността от народи и държави, наречена „Славия Ортодокса“. Нейните устои са поставени от азбуката и най-вече от литературния език, създаден от Светите братя. Разбира се, знакова е появата на т.нар. кирилица - българската азбука, създадена именно в България от учениците на Кирил и Методий. Макар да следва основно графичната система на гръцките писмена, тя въплъщава идеите и принципите на Константин-Кирил и Методий. Затова Светите братя са възприети от нашите предци като еманация на българската борба за културен възход, а през XIX век -за църковна и политическа независимост.
През 1851 г. Денят на Светите братя - 11/24 май, по инициатива на Найден Геров от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата. През 1858 г. Йоаким Груев превръща празника в национален ден на българските училища, а пловдивският пример е подет от десетки градове и селища в Мизия, Тракия и Македония. Нека отбележим обаче, че първото светско по тип отбелязване на култа към Светите братя е регистрирано в Шумен. Научаваме това от едно писмо на арменския пътешественик Минас Пъжъшкян от 22 май 1813 г., присъствал на „вечеринка по случай българския празник на писмеността... на Сирил и Мефот...“ В случая споровете между Шумен и Пловдив са ненужни, тъй като празникът, за който става дума, вероятно е отбелязван и по-рано, и то на територията на голямата тогава Търновска митрополия с подчинените u епископии в Русе, Шумен, Ловеч и Враца.
Днес светите Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. В Руската империя те са „оръжие“ на т.нар. славянофили, в Чехия се превръщат в знаме на националното възраждане и еманципация. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ, а и по други причини, вкл. политически, са възприети като светци и в съвременна Гърция. В края на ХХ век папа Йоан Павел ІІ ги обяви за „съпокровители на Европа“. Десетки народи, особено в руското/съветското културно-политическо пространство през ХХ век, възприемат кирилицата като писменост на своите национални езици. И на това не бива да се гледа през призмата на идеологическите предубеждения, а обективно. „Контрапримерът“ е в славянските народи, които използват латиницата, а и в православните власи и молдавци (днешните румънци), отказали се по политически причини от кирилицата. Дори една бегла съпоставка показва предимствата на българската азбука в сравнение с всевъзможните запетайки, ударения и т.н., приложени към латинските букви, за да бъдат обозначени типичните славянски звуци в полски, румънски, да не говорим за други езици.
Днес денят 11/24 май се отбелязва в редица държави (в „едноутробната“ ни сестра Македония, Русия, Украйна, Беларус, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И никъде другаде! Единствено в България този ден не е просто официално събитие и интелектуален жест на обществото към учителите и други заслужили личности, а истински празник, най-неоспоримият и приет от всички... В България съществува феномен, който надали има аналогия някъде другаде - ние, българите, имаме своя песен, която не отстъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство. И това не е някоя старинна песен (от онези, познати на целия свят с „мистерията на българските гласове“!), нито военен марш, а именно „Българският всеучилищен химн“ по стихове на Стоян Михайловски и музика на Панайот Пипков.
Химн, който започва с думите: „Върви, народе възродени!“
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш