Футболните коментатори – изчезващ вид

Венецът на цялата драма е липсата на реакция от страна на медиите

За пореден път обществото се занимава с футболното хулиганство. Побоища на стадиона и извън него, арестувани запалянковци, разправии на терена, безсилни съдии. И като символ на безпомощната държава, на измъкващите се от отговорност спортни институции, на потресеното от кървави инциденти обществено мнение - пролята е кръвта на млада полицайка, която изпълнявала дълга си на стадиона. Не случайно и не погрешка - тя става жертва на предварително подготвена и нарочно прицелена бомба.

Но венецът на цялата драма според мен е липсата на реакция от страна на медиите. Пълно мълчание в първите 24 часа. Раздвижиха се едва когато властта даде признаци, че се заема да разреши този проблем. За пореден път. Говоря преди всичко за телевизиите, защото наред с радиото те разполагат с възможността на реагират още по време на самото събитие, а не да изчакват властовите напъни. Медиите, които трябва първи да дадат сигнал за обществена опасност, да внушат на зрителите чувство за нетърпимост към това болно явление, да посочат на институциите пътя за лечение на проказата. Какво се случи обаче?

Слушахме един мънкащ коментатор, който в моментите, когато сблъсъците на терена преминаха в бойни схватки и по трибуните на стадиона опасно се развихряха, същият този коментатор (чието име не знам и не ме интересува, защото става дума за явление, а не за персонално изключение), иронично и „дълбокомислено“ обобщаваше „какво друго очаквате от един мач ЦСКА-„Левски“. Ето това оневиняващо побойниците „прозрение“ разкрива цялата ограниченост на човека пред микрофона. Той е един дребен запалянко, който ни призовава да разберем емоциите на запалянковците на стадиона. Малък човек, чието интелектуално равнище е достатъчно да научи имената на играчите на терена и да не се меси много-много в действията на назначените съдии.

Може би не е много правилно аз да се намесвам в работата на спортните журналисти. Те са много чувствителни и ревниво пазят своя периметър. Смело си служат с дръзки метафори и се смятат за владетели на общественото внимание. Нали толкова много хора ги гледат и слушат, коментират случилото се и казаното от един или друг футболен фактор. Интересът на публиката към футболната игра горките те тълкуват като интерес към самите себе си.

Позволявам си да се намесвам по две причини. Първата, защото става дума за честта на професията като цяло и нейната обществена роля. И втората, защото още в първите години на работата ми като водещ в БНТ аз работех в една стая с великия футболен коментатор Николай Колев-Мичмана. Не си съперничехме за място в стаята, напротив, бяхме много добри приятели, имахме общи интереси. Той беше изключително добър човек, с неподражаемо чувство за хумор, джентълмен, любимец на народа. Неговите коментари бяха цяло изживяване, често по-интересни от това, което се случваше на терена. Вярно е, че тогава имаше и какво да се види на терена от българския футбол. Но заслугата беше на самия Мичман. Той беше авторитет. От неговия коментар зависеха настроенията на хората след ключови мачове. Знам много добре какъв натиск се опитваха да оказват върху него най-висшите партийни и държавни фигури, които имаха различни футболни пристрастия. Ако Мичмана допуснеше дори за малко да надделеят неговите пристрастия, каквито той несъмнено имаше, заплашваше го най-малкото изгонване от телевизията. Той коментираше сякаш в него са насочени пистолетите на властниците. Той не се страхуваше от тях. Слушал съм го да разговаря с тях по телефона. Винаги запазваше достойнство и учтиво, но твърдо ги поставяше на място. По-малко се знаеше, че легендарният коментатор ръководеше целия спортен отдел на телевизията. А там бяха такива крупни фигури, авторитетни коментатори като Коко Ексеров, Люпи Неделчев, там бяха колоритният Цецо Алипиев, Манченко, да не правя пълен списък. Всичките те бяха уважавани хора, техните мнения владееха аудиторията. От Мичмана научих как един ръководител трябва да работи с не по-малко талантливи от него журналисти. Пред мен те си правеха заседанията, обсъждаха работата си. Много научих от тях, благодаря им.

Къде са сега авторитетните коментатори? Колкото бяха останали, постепенно отпадаха по неясни причини. Къде е сега Крум Савов? Къде е Краси Минев? Да, работят някъде. Да, идва ново поколение, нормално е да заемат местата им. Но защо няма авторитети, питам аз. В печатните медии има спортни журналисти, чиито обществени позиции са не само в областта на футбола и на спорта като цяло. Достатъчно е да спомена имената на Едуард Папазян, Георги Атанасов, които често пишат компетентно и от граждански позиции по политически или културни теми.

Да се върнем на темата за футболното хулиганство. Без авторитетното въздействие на медиите ще се ограничим отново с някакви наказателни мерки, които няма да се спазват. Виждал съм как в присъствието на самия министър на вътрешните работи футболните хулигани нападнаха полицейската охрана на едно дерби. Взеха се някакви решения и тогава. И какво? Младата полицайка за малко да остане без едното си око.

 

На мач като на театър

Присъствах преди години на мач на нашия национален отбор с Германия в Берлин. Имаше един сектор, в който бяха агресивните хулигани, облечени в черно. Обградени бяха от три кордона полицаи с кучета, с гръб към терена и с очи, вперени в опасния контингент. Не шушнаха. През целия мач. Имаше едно време и английски хулигани. Днес англичаните ходят на мач като на театър. Гледаме ги по телевизията. Какво чакаме?

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари