Избрахме благословените седемнайсет евродепутати и за повечето от тях ще чуем чак на следващия вот

Законът на Вуте гласи - гласувайте за този, за да не замине онзи

В края на май, независимо дали пролетта носи бури, градушки или жарко слънце, чуваме неизменния рефрен на абитуриентите, в които те броят правилно от едно до дванайсет. Това символично редене на числа идва да ни покаже, че освен дето са имали добри учители по математика, поколението е готово да излети от гнездото. След това едни набързо организират гнезда около майчиното дърво, а други отлитат надалеч и с годините се обаждат все по-малко и се връщат все по-рядко.

В късната неделна вечер, че и цяла нощ ЦИК броеше до седемнайсет. ЦИК е добра по математика, а цифрата седемнайсет иде да ни покаже колко ще бъдат българските евродепутати, които ще полетят към Брюксел. Някои ще се откажат в полза на следващите в листите, други - не.

Ами, хайде! Честито на всички! И се обаждайте понякога!

Проблемът при европейските ни депутати е като при младежите, които тръгват по света да си търсят щастието - заживяват собствен живот. И ако при студентите така трябва да бъде, то при нашите избраници това в огромна степен обезсмисля целия помпозен вот. Какъв е смисълът от тях? Българите трудно разбират ролята на Европарламента и най-вероятно затова активността в сравнение с изборите за Народно събрание и местна власт е много по-ниска.

Едни от нашите пратеници изчезват в дебрите на брюкселските политически лабиринти, заиграват разни лобистки танци. Влизат в „голямата игра“ на „големите европейски политически семейства“ и забравят за тези, дето са ги изпратили. Само единици - тези, които мислят за политическата си кариера у нас, се връщат от време на време, за да... за да се обадят в стил „Хей, върнах се!“.

В съзнанието на българите това не е вот за европейски депутати, а за личното щастие на седемнайсет души. И как да не е? Те ще получават огромни за нашите стандарти заплати, бонуси, надбавки и може би нещо отгоре. Живеят в чужбина, имат специални паспорти и статут на съвременни аристократи. Наистина е чудо, че изобщо някой отива изобщо да гласува за тях. Още повече, че от седемнайсет души в това голямо море от стотици депутати, почти нищо не зависи. Почти.

Защо обаче все пак гласуваме? Моето лично обяснение е, че двигателната сила на вота за Европарламент е Закона на Вуте - гласувайте за този, за да не замине онзи. И понеже ти мразиш онзи, гласуваш за този, само да страда... онзи.

Ако на градската десница им кажеш „Бихте ли гласували за човек, който е бил комсомолски секретар, преглътнал е сделка с ДПС, за да остане на важен парламентарен пост, договорил се е с президент на социалистите (комунистите), за да бъде посланик и сега е в сделка с онези, за които другата градска десница казва „ГЕРБ не е алтернатива на БСП“, дали биха пуснали и една бюлетина? Не, но животът опровергава логиката и дава път на конформизма. Въпреки логиката, за същата тази персона гласуваха достатъчно хора, включително и с преференции с единствения мотив, че той развява знамето на антикомунизма.

Ненавистта е двигателната сила у нас, не градивността.

В подобна стилистика вървяха и другите кампании - с отношение към врага, на битово, със замесването на локални проблеми, нямащи нищо общо с Европарламента. Единствено опаковката на кампаниите беше на по-друго ниво.

Имаше нещо забавно и позитивно в дните на кампанията. Опознаване на непознатите. Например за първи път видяхме, че еврокомисарят Мария Габриел освен бонбонения имидж на всеобичащия брюкселски чиновник, може да бъде и борбена, да опъва лице, да играе умело с шпагата и да нанася пронизващи удари, при това с наслаждение (дебатът u с Елена Йончева). И най-важното - разбрахме, че е водач на листата на ГЕРБ, защото Бойко Борисов от време на време u позволяваше да каже нещо. А от него пък разбрахме, че ако се наложи, само ако се наложи, господин Габриел може да се прекръсти на Неделчев.

Научихме, че централният нападател на патриотите (от крило ВМРО) - Ангел Джамбазки е триизмерен. Той не е само войводата, скитащ с комитите из усойните гори на брюкселския политически живот и трепещ антиевропейското със силна страст, а изпитва чувства към дом и муза.

За „Демократична България“ разбрахме, че не са се разбрали кой трябва да отиде в Брюксел в крайна сметка и поради тази причина преференциалните междуособици избухнаха в рамките на тяхната си затворена в тревоги аудитория.

ДПС - също толкова затворени, пък ни показаха, че нямат проблеми с егото си и че при тях няма безпричинна тревожност, както при демократите.

За другите - нищо интересно.

Но да се върнем към нашите малки седемнайсет птиченца, които днес излитат от гнездата, за да се обаждат от време на време. Вероятно и ние сме виновни, че не следим тяхното развитие, техните дейности в Брюксел и Страсбург. Това че всяко решение там рядко влияе на живота ни тук, не бива да е оправдание за пасивността ни на електорат. Там нашите птиченца правят и добри, но и лоши неща. За разлика от българския парламентарен живот, те имат гарантиран петгодишен мандат, защото няма никакъв шанс за предсрочни избори в Европа.

Така през изминалите пет години малко бяхме информирани какво правят нашите пратеници и кои всъщност са там, в Брюксел. А трябва да четем и чуваме повече за тях, защото иначе историята е обречена да се повтаря.

За Светослав Малинов бяхме забравили. Той беше втори в листата на „Реформаторския блок“ (Ако се чудите кой беше този блок, това е същият, в който продължават да се карат кой да бъде лидер, и който от време на време си сменя името. Сега е „Демократична България“, май). Водач на листата беше Меглена Кунева, но заради преференциите Малинов спечели заветното място и пет години го нямаше. Появи се накрая, когато разбрахме, че заради няколко български евродепутати, които по странни причини пропуснаха гласуването за отлагане на пакета „Мобилност“ за следващия Европарламент. Това му изяде главата за нов мандат при демократите.

Отворих да погледна какви са били последните му активности в Брюксел. Два актуални въпроса, които сезират евродепутатите за нарушения на България на две директиви.

Николай Бареков, който замина за Брюксел в съюз с ВМРО, сега вече се оттегля в своеобразна пенсия. Каза, че иска да бъде учител. За последните пет години известен шум около него се вдигна покрай скандалите със съратника му Джамбазки. И това беше.

Ева Паунова, Андрей Ковачев, Андрей Новаков, Асим Адемов, Владимир Уручев, Георги Пирински, Емил Радев, Илияна Йотова (заместена от Петър Корумбашев), Илхан Кючук, Искра Михайлова-Копанова, Момчил Неков, Мария Габриел, Неджми Али, Филиз Хюсменова, Сергей Станишев, Томислав Дончев (само за няколко месеца).

Всъщност това би могло да бъде един нелош отбор, стига фокусът на усилията им да бъде в полза на България. Можеше, защото това са старите евродепутати. Сега чакаме новите.

Но какво би се случило, ако всичките наши седемнайсет птиченца, които отлитат към голямата европейска столица, се обединяват около политики, полезни за българите, а не за техните „големи европейски семейства“ като ПЕС, ЕНП, АЛДЕ и там другите.

Например защо нямаше единство на нашите евродепутати, като това за Европейския план за младежта. Програма с гарантиран бюджет, който да помогне на всеки млад човек да има достъп до качествено образование и работа. Особено работа, защото знаем, че най-трудно се достига до първия договор. Това е важно за всяко българско момче и момиче - от онези, дето броят правилно от едно до дванайсет. Планът е създаден от лидера на ПЕС - Сергей Станишев, а той освен лидер е и българин. И поради второто не последва първото - да бъде подкрепен и у нас.

Звучи утопично, но евродепутатите ни трябва да са първо български, а после европейски. Основната причина е, че лидерите на партиите имат първо локални интереси, а след това европейски, а за да се постигат локалните цели, е нужна подкрепа на отделните европейски лидери, включително и на Комисията. Това и правят нашите пратеници - посланици на лидерите. Вършат си там своето и от време на време се обаждат…