Имената на града са няколко – Евмолпия, Одрюса, Филипопол, Пулпудева

Условната „дата“ на създаването му е около 1350 г. пр. Хр.

След броени дни един български град поема ролята на културна столица на Европа за 2019 година. Разположен в плодородната низина на Марица, в непосредствено съседство с красивата планина Родопи, Пловдив е един от най-древните градове не само в България. Неговото особено очарование е изкушавало четката на не един художник, въображението на поети и музиканти... Затова и отредената му роля през идващата година отразява дълбоките културни пластове на неговата история, както и хилядолетното минало на България.

Следите от присъствието на най-старите обитатели на територията на съвременния град датират от новокаменната, каменно-медната и бронзовата епоха. Най-ранната човешка активност е от шестото хилядолетие пр. Хр. и не прекъсва през следващите епохи. Около трите източни хълма (Джамбаз-, Таксим- и Небет тепе) „се ражда“ Евмолпия/Евмолпиада – име, което научаваме от римския историк Амиан Марцелин (IV в.). Като създател на това градско средище е сочен полулегендарният тракийски цар и жрец Евмолп, а условната „дата“ е около 1350 г. пр. Хр. В началото на I век Овидий твърди, че царете на одрисите са се смятали за потомци на Евмолп! Съществува хипотеза, опираща се на сведение на Стефан Византийски (VI век сл. Хр.) и два типа много редки монети, че градът се е наричал Одрюса, по името на самите одриси. Това може да означава, че заедно с Ускудама (Адрианопол/Одрин) градът на тепетата е една от владетелските резиденции на могъщото Одриско царство. Съдено е обаче Пловдив да остане в историята с името на знаменития Филип II (359-336 г.пр. Хр.). Владетелят на съседното на одрисите силно Македонско царство, тракийско като население, език и култура, през 342 г. пр. Хр. завладява града и го превръща в силна крепост. Дава му своето име – Филипопол, „градът на Филип“ на гръцки, „Пулпудева“ на езика на траките.

През I век пр. Хр. тракийските земи попадат в обсега на завоеванията на древния Рим. През 72 г. пр. Хр., малко преди началото на градиозното въстание на тракиеца Спартак, Филипопол е завладян от пълководеца Марк Теренций Варон Лукул. Предвид съюзните отношения на местната аристокрация с Рим тракийската власт е съхранена под формата на автономия. Филипопол окончателно влиза в в пределите на империята със създаването на провинция Тракия (46 г.сл. Хр.). Едно откритие на археоложката Мая Мартинова показа, че прочутият Античен театър (днес средище на артистичен живот с европейски измерения!) е изграден не в началото на II век при император Траян, както се смяташе, а още в края на I век при Домициан (81-96). За откритието съобщи и в. „Труд“ в броя от 28.11.2016 г. Разчетеният от д-р Николай Шаранков надпис показва, че театърът е построен от потомъка на тракийските царе „...Тит Флавий Котис, син на Рескупурис, трикратен първожрец на провинция Тракия и градовете в нея...“. Филипопол е наречен „метрополия“, което свидетелства за водещата му роля в управлението на т. нар. Съюз на тракийските градове под егидата на Рим. Затова и откритата от известния археолог Константин Кисьов гробница под могилата Малтепе при близкото село Маноле е възможно да принадлежи на някой от потомците на последните тракийските царе.

През римската епоха за Пловдив се използва и новото название „Тримонциум“ (“Трихълмие”), но традиционното име се оказва по-силно. Филипопол се превръща в един от най-големите и богати градове на Балканите, важен пункт на прочутия военен път „Виа Милитарис”, свързващ Европа с Азия. Разкритите при десетилетните археологически проучвания древни храмове, обществени сгради, покритите с каменна настилка улици, градският форум, големият стадион и т.н. свидетелстват за забележителен подем. През 172 г. император Марк Аврелий строи втора крепостна стена, изградени са водопровод и канализация. През 245 г. от Филипопол император Филип I Араб (244-249) води война с нахлулото в Мизия германско племе карпи. Материалните следи от римската епоха, която изпъква все по-силно, благодарение на археологията, са правели силно впечатление през Средновековието. През 1114 г. византийската принцеса Анна Комнина идва в града заедно със своя баща император Алексий I Комнин. Виждайки руините на античния стадион, тя го оприличава на знаменития Хиподрум в Константинопол! През 1323 г. Йоан Кантакузин споменава за развалините на античния театър. Да не говорим за впечатленията на западноевропейските пътешественици, преминавали през Пловдив през XV-XVIII век, които с жаден поглед „попиват“ следите от античната епоха. И, да припомним, често твърдят, че тук е роден Александър Велики! Очевидно е, че съхранената в името на града памет за неговия баща е будела подобни асоциации.

След разделянето на огромната римска държава през 395 г. Филипопол влиза в пределите на Източната империя (Византия). За разлика от други административни и стопански центрове на Балканите, градът оцелява при нашествията на готи, хуни, авари, славяни... Местната християнска община е създадена през 36 г. от светия великомъченик Ерм, чието име се споменава в едно от посланията на апостол Павел. Първият епископ на Филипопол е един от т. нар. седемдесет апостоли, а епископията е сред най-древните на Балканите и Европа. Знаем това от списъците, съставени според църковната традиция от Иполит Римски и Доротей Тирски. Ерм е автор на поучителната книга „Пастир“ – едно от произведенията на ранното християнско богословие. Известни са имената и на още двама епископи – Маркиан и Македоний. За силата на християнството свидетелства и създаденият тук през IV век култ към Светите тридесет и седем (всъщност четиридесет!) филипополски мъченици, пострадали за вярата през 304 г. при гоненията, извършени от император Диоклециан. Двадесет и девет от тях са от самия град, осем – от Виза в Източна Тракия, а малко по-късно същата участ имат още двама филипополци и един християнин от близкия Стенимахос/Асеновград. Мъчениците са избити при източната порта (Хисар капия), а на мястото на гибелта им по-късно е изграден мартириум. Един от най-впечатляващите паметници от онази епоха е Голямата базилика на късноантичния Филипопол от V век с нейните великолепни мозайки. Непременно трябва да споменем Маркиан (450-457), останал в историята на църквата с Четвъртия Вселенски събор в Халкедон (451 г.). Императорът е от тракийски произход, родом от района на Филипопол. Този „военен човек“ е бил дълбоко религиозен и макар да е нямал високо образование, е запомнен като справедлив и способен държавник.

Заселването на българи и славяни на Балканите през VІ-VІІ век променя етнокултурната картина. Симбиозата със завареното население, отчасти елинизирано и романизирано, личи от запазването на тракийските названия на Марица, Родопите и т.н., както и на самия град. Неговото българско име Пълдин/Пловдив е производно именно от тракийското „Пулпудева”, а не от елинистическото „Филипопол”. През VІІ-ІХ век Филипопол е граничен град с Първото българско царство. За да подсили своите позиции и преодолее настъпилия демографски срив, византийската власт преселва свои поданици от Армения и Сирия, които пренасят тук павликянската „ерес“. От гледна точка на тогавашните географски разбирания Пловдив е в „Македония“ – название, което се налага в резултат на преселването на антично македонско население, отново тракийско като етнос и език, в тази част на империята. Затова по-късно средновековни книжовници твърдят, че „великата българска ерес“ (богомилството) е създадена в „...българска Македония при Филиповград...“ За първи път древният град влиза в пределите на България при кан Крум през 812 г., а окончателно – при неговия внук Маламир през 834 г. Постепенно Пловдив получава български етнокултурен облик и заема важно място в средновековното Българско царство. За всичко това, макар и накратко, ще разкажем в следващия „епизод“ от нашата поредица.