Хладилникът след 10 ноември - пълен или полупразен

В договора за капитулацията на комунизма ясно е записано и кои може да станат капиталисти

Политиците днес влизат в НС като Стефан Стамболов с два продънени джоба, а излизат пак като него - със 144 хил. златни лева

Уважаеми читатели, от днес коментари за “Труд” ще прави най-дългогодишният директор на НИМ проф. Божидар Димитров. Неговата рубрика ще се казва “Политически разкопки”. В нея историкът ще разсъждава по горещите проблеми в държавата и ще прави паралели със световната и българската история.

Тези дни по случай вековната годишнина от Октомврийската революция се потвърди едно мое заявявано вече правило: че истинска обективна история за това, което се случва някъде, може да бъде написано едва 100 години след събитието. Когато на този свят вече ги няма всички протагонисти (бел. ред. - централни, основни фигури), обществени организации и лица, свързани с въпросното събитие, и няма да има засегнати от тяхното пълно и истинско осветляване.

Октомврийската революция се оказа една обикновена операция с голям успех на германското военно разузнаване. Същото касае и събитията около 10 ноември 1989 година. За какво става дума?

След 1944 г. у нас, а след 1945 г. и в други европейски страни от т.нар. социалистически блок, бе установен комунизмът, или по-скоро развитото социалистическо общество. Но още е в началото на 80-те години вождът на италианските комунисти написа в своя книга, че комунизмът е изчерпал всичките си възможности и трябва да бъде демонтиран.

И комунистите тръгнаха да демонтират системата, защото виждаха, че ако не го направят, това ще доведе страните им до гибел. Водач на цялата работа стана съветският лидер Михаил Горбачов заедно със сравнително по-млади ръководители от екипите, управляващи социалистическите страни. Сред тях беше и нашият Андрей Луканов.

Развръзката за краха на системата дойде след дълги преговори на борда на един американски крайцер, закотвен в един от заливите на остров Малта. Там Горбачов подписа капитулацията на комунизма и края на Студената война. Според нея страните от бившия социалистически блок в Европа буквално се предадоха. И изразиха съгласие да преминат в общество с пазарна икономика, многопартийна политическа система и пълни човешки свободи, каквито има на Запад.

Куриозното е, че още не знаем тайните клаузи в този договор. Но за тях можем да съдим какви са от всичко онова, което се случи през изминалите вече 28 години. Едно от тях е, че капитулацията на комунизма и най-вече на СССР, не беше безусловна, като тази на Германия през 1945-а. И нямаше как да бъде така, щом Съветският съюз запазваше своя могъщ ядрен потенциал. Руснаците всъщност оставаха с 15 000 ракети – наземни и подземни, кораби, самолети, с които можеше няколко пъти да унищожи Америка и Западния свят. И нещо много важно трябва да е имало в тази капитулация - специално САЩ са се съгласили политическата власт, която имат младите ръководители на бившите вече соцстрани, да им се позволи да я трансформират и в икономическа и така да станат бъдещите капиталисти. Опозицията пък да бъде контролирана и създадена от самите комунисти.

Нима това не се случи при нас, нима не го видяхме и усетихме? Ето така се започна - в различни страни по различен път. Изключение беше Румъния, където трябваше да се изиграе театър, защото Чаушеску не беше съгласен като Тодор Живков да сдаде властта на по-младите по този начин. Затова и последва публичната му екзекуция.

В България нещата минаха доста по-кротко – на един пленум в сградата на днешния НИМ Тодор Живков беше свален от всичките си постове – държавни и партийни. На негово място и на местата на приближените му дойдоха точно средното поколение кадри комунисти. Някои от тях, за разлика от партизаните от старото Политбюро - често с трети клас образование, имаха по 1-2 висши образования и знаеха по няколко езика.

Най-трудно беше да се сформира новата политическа система – тя трябваше да обхваща от крайно ляво до крайно дясно, да се създадат съответните партии. Не можаха да се възстановят повечето стари партии до 1944 година, тъй като доста от членската им маса бяха или избити, или вече починали. Малкото останали хора от типа на земеделците Милан Дренчев и Йосиф Петров или социалдемократа д-р Петър Дертлиев не ставаха за сериозна работа – много им бяха годините. Макар и силни оратори, това не беше достатъчно. Затова бяха формирани партии от банката кадри на Държавна сигурност.

Там почти всички бяха клиенти на Първо, Второ, Трето, Четвърто, Пето и Шесто управления - беше им позволено да излязат на политическата сцена. Повечето бяха лесно контролирани хора не само с досиетата си, но и с някои неща, които са правили през годините, и за което имаше останали хиляди документи. Тези, които не слушаха, си изпатиха почти веднага.

Най-важният въпрос днес е какво стана с надеждите ни отпреди 28 години, случи ли се това, което хората искаха, и за което скачаха и мечтаеха? За съжаление, никога в човешката история мечтаното, за което си скачал и проливал кърви, не се е сбъдвало напълно. И при нас не се сбъдна. Но не може да се отрече, че България днес е плуралистична европейска страна, че в нея има многопартийност, има промяна във властта - и тя е само след избори. При нас никога след 1989-а не са ставали военни или други преврати. Позволена е частната инициатива, макар и силно ограничавана от куп лицензионни режими.

Оценката си за промяната българите дават, като отварят хладилниците си. Убеден съм, че повечето хора сега могат да се похвалят с пълни хладилници. За съжаление, обществото ни днес е тотално разделено, както се полага в едно капиталистическо общество. При нас обаче се случи много рязко – по латиноамерикански. Има хора, чийто хладилници са пълни, и в петък вечерта палят колата и заминават на вилата си, която за едни е на Бяло море, за други на Черно море. Най-важното в случая е какъв е процентът на тези хора и какъв е процентът на другите – бедните. Добре ще е социологическите агенции да отговорят на този много важен въпрос.

Другият важен извод, който трябва да се направи за Десети ноември, е - защо мечтите на българина бяха прекършени. Разбира се, не може всеки българин да е популист. Просто, защото няма как всичко да тръгне по мед и масло след 45 години тоталитарен строй. Българинът и без това на политици не вярва. Това е и правилната позиция. А политиците днес мислят преди всичко за себе си. Те влизат в политиката като Стефан Стамболов след Освобождението - с два продънени джоба, а излизат пак като него - със 144 хиляди златни лева. Това хората го виждат и затова са отчаяни, дезинтересирани, ядосани. Докато не се създаде такава средна класа, която да е сравнително добре задоволена, да е натрупала известни богатства, а децата им - учили в престижни университети в страната и чужбина, да се върнат и да поемат управлението, нещата ще изглеждат лоши. Когато това стане, тогава ще може да се отделя повече внимание за обикновените трудови хора. Много неща могат да се направят – те се виждат, но на никого не му стиска да го стори. Първо, защото не знаят как, и второ, защото се ограничиха възможностите за крадене.

Ако се поогледаме, ще видим и какво стана със знаковите лица на демокрацията. Тези от ляво до един са били млади партийни и комсомолски секретари до 10 ноември. За тях партията се погрижи и ги задържа при себе си. Онези от опозицията пък са лица първоначално от ДС. Имаше и комични моменти. Спомням си, как моя милост останах в БСП. Веднъж ме спря един генерал от КДС, който не знаеше, че съм бил разузнавач, и ми казва: „Мислех, че ти си наше момче, а се оказа, че не си. - Защо? - го питам, а той отговаря: Защото не си в СДС.“

Тези хора от тайните служби манипулираха десните партии, разбиха СДС, когато то стана опасно, и сега дясна опозиция не може да се създаде. Днес, колкото и да казват, че ГЕРБ е дясна партия и Бойко Борисов е десен, това не е вярно. По-скоро те са центристи, нещо, което най-много ни липсваше преди десет години, и Бойко запълни тази огромна празнина. Жалкото е друго, че нямаме училище за политици. Оказа се, че всеки, който не го мързи, може да стане политик. Става един телевизионен водещ и казва: „От утре минавам в политиката“. След него на хоризонта се появява и друг – той пък е продавач на гориво и лекарства и вика: „Писна ми да продавам лекарства и гориво по-евтино, отколкото ги купувам, затова ставам партиец, влизам в парламента и ставам политик, ще кова законите, които на мен ми харесват.“

Ако имаше училище за политици, списъкът щеше да бъде друг и в него със сигурност щеше да има модерни политици, визионери – такива трябват на България. Но макар и не всички да са съгласни, ще трябва да признаем – след преврата на 10 ноември 1989 г. България все пак тръгна по правилния път. Път с огромни лъкатушения, но слава Богу, без големи крачки назад. Повечето са встрани и напред. А за да се радва българинът на пълен хладилник, трябва да е готов и на жертви. Е, това е най-трудното.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи