Хората с увреждания - първите забравени при криза

Илюстрация: Иван Кутузов - Кути

Най-опасното е да забраним на техните асистенти да им съдействат

90% от тези хора живеят под постоянна карантина

Във времена на обществена и социална турбуленция, най-бързо биват забравяни онези, чийто обществен глас е най-слаб. Тази аксиома е безотказно действаща във всяка обществено-политическа криза. Дали ще говорим за война, пандемия или дори икономически трус - горното правило важи винаги и неотменно. Кризата, каквато и да е тя, създава условия за надвикване - бива чуван само онзи, който може да вика по-силно от конкуренцията. Оглушителната какофония на кризисното медийно говорене изражда нормалния социален диалог в говорилня, в която всеки по-гласовит е снабден с мегафона на социалните мрежи и дигиталните медии.

Към горното трябва да прибавим и още един важен елемент на обществения диалог по време на криза - неминуемо и неотменимо всяка тема се върти около повода за криза. Към момента е по-лесно аз да спечеля (отложената) Олимпиада в дисциплина „Троен скок“, отколкото да прочетете новина или анализ, които не се въртят пряко или косвено около коронавируса. Темата на кризата, в случая - пандемията, се превръща в обществена „черна дупка“, която поглъща всяка друга тема на разговор. Изчезват всякакви важни или не толкова важни теми, които иначе биха ни вълнували в нормалното ни ежедневие.

Като знаем тези два постулата на обществения дебат по време на криза не можем да не направим очевидния извод - хората с увреждания са първата жертва на коронавируса. Все още в метафоричен план, слава Богу. COVID-19 дойде, завладя и монополизира обществения дебат, което избута в периферията хората с увреждания, редом с много други важни теми, които обаче „могат да чакат“. Чуваемостта, която я имаше по време на протестите на майките на деца с увреждания, вече е минало. Организациите на хората с увреждания по естествен път изоставиха острата си реторика и позволиха темите около увреждането да изпаднат от дневния ред на обществото. Колкото и да е обяснимо и естествено това обаче, ние като общество, което претендира за модерност, не бива да допускаме хората с увреждания да изпаднат от вагона, в който общо се клатушкаме.

Освен това е важно да не забравяме, че хората с увреждания са сред най-уязвимите от заразяване с коронавируса. Причините са няколко - на първо място, една съществена част от тази уязвима група е носител на редица съпътстващи състояния и заболявания. На второ място, хората с най-тежки увреждания са физически зависими от своите асистенти и близки. Ако си с тежко физическо увреждане, буквално не можеш да си станеш от кревата, ако нямаш асистент, който да те вдигне. Това води до невъзможност за спазване на социалната дистанция. Изборът е между това да си седиш в леглото и това да рискуваш асистиращият ти да те разболее. Малко като да избираш между бесило и разстрел.

Не на последно място не бива да се забравя, че една голяма част от хората с увреждания продължават да живеят в условията на някаква резидентна грижа. Безчет са домовете, домчетата и центровете, които събират множество хора с увреждания на едно място. Например, някой може ли да каже как се спазват мерките за борба с коронавируса в Дома за възрастни хора с увреждания в Стара Загора? Според сайта на тази институция там има 211 хора с увреждания. Стара Загора не беше подмината от коронавируса, кой гарантира, че хората с увреждания в дома са в безопасност? Тествани ли са, защитени ли са, някой следи ли ситуацията там? Аз бих могъл да изкажа предположение, но времето не е за догадки, а за официална публично достъпна информация. Каквато в момента по темата просто няма.

Необходимо е и друго да се отчита. При „затягане“ на мерките и въвеждане на допълнителни ограничения за придвижване е важно да се гарантира, че асистентите на хора с увреждания ще могат да стигат до работните си места. Най-опасното в тази ситуация, от гледище на хората с увреждания, е да забраним на техните асистенти да им съдействат. Това ще доведе до щети, които е трудно да бъдат измерени. Ограничителните мерки трябва да отчитат и обстоятелството, че хората с увреждания често не могат сами да пазаруват и да се грижат за хигиената в жилищата си. Не би било лоша идея да се помисли за някаква форма на обществена, включително и доброволческа, инициатива, каквато вече предложихме с колегите от Републиканския център, която да помага на хората с увреждания с пазаруване, почистване на жилищата и други подобни.

Извън тези мерки, ми се иска и друго да си кажем. Хората с увреждания в момента „не са на дневен ред“. Но все в един момент пак ще си говорим за социалната подкрепа за тази група в обществото. Подкрепа, която хронично генерира разделение и неминуемо се появява някое тънко гласче, което да каже, че държавата няма пари да подкрепи хората с увреждания. Искам, когато това се случи, да си припомните тези няколко седмици, в които всички изкарваме в изолаторите на собствените си домове. Припомнете си карантината, защото точно така живеят 90% от хората с увреждания у нас. По принцип и винаги, а не само по време на пандемия. Постоянно затворени в домовете си, защото често не е достъпно да излязат от тях, тъй като дори и да излязат няма да има къде да идат, поради липса на достъпен транспорт, градска инфраструктура и обществени места. И това, ако приемем, че има кой да ги вдигне от леглото и имат нормално техническо помощно средство, което да им помага да се придвижват. Може да е неприятно, но истината е такава. Вашата карантина ще мине. Тяхната няма.

Затова е важно сега по време на тази криза да не забравяме, че има наши съграждани, които може да имат нужда от нашата подкрепа. И второ, а може би дори и по-важно - кризата ще отмине. Животът ще продължи, ще се върнем към нормалния си ритъм и обичайното си ежедневие. И тогава трябва да направим необходимото, за да започнат хората с увреждания у нас да живеят достойния живот, който заслужават. Три стълба има проблемът на увреждането, които трябва да бъдат адресирани. На първо място трябва да осигурим достъпна среда. 30 години след промените минаха и още не сме научили, че като се ремонтира тротоар, той трябва да се скосява, че като се строи нова кооперация трябва да предвидим как в нея би живял човек с увреждане. Елементарни работи са това, които нищо не струват - малко планиране и разсъдък.

Ако решим да направим държавата си достъпна, ще го направим за шест месеца. Второ - трябва да решим веднъж завинаги въпроса с асистенцията. Хубаво приехме специален закон, хубаво се случват неща в тази посока, но сякаш пак нещо не достига, за да можем да кажем, че няма да има човек с увреждане, който да няма достъп до асистентска услуга. Не е сложно, има работещи практики по света, няма нужда да измисляме колелото.

И трето, да вземем най-после да гарантираме нормални технически помощни средства за хората с увреждания. Знаете ли по какво се познава българин с увреждане в чужбина? Ползва най-старата, допотопна и архаична инвалидна количка. Повод за национален срам е да не можем да организираме една читава система за ползване на инвалидни колички и технически помощни средства.

Да, сега е време на криза, в което никой не иска да погледне голямата картина. Но това време ще отмине и тогава ще трябва да се изправим пред грозната действителност - хората с увреждания у нас са изолирани и насилствено „карантинирани“ без да носят вина, без да има опасност да „заразят“ когото и да е било с каквото и да е било. Искаме да сме цивилизована и модерна държава, нали? Искаме и тук да е място, в което е хубаво да се живее? Е, това не може да стане, докато държим една своя малка мръсна тайна в килера - тайната, че при все многото приказки и добри пожелания, хората с увреждания у нас живеят в условията на военно положение в мирно време. Нека почнем да променяме тази действителност от днес. Именно, защото днес е трудно. Точно, защото днес сме в криза.

Просто е - във времена на криза се показва кой колко струва. Иска ми се да излезем от тази криза като хора, които се гордеят със себе си, народа си и държавата си. А на вас?

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи