Художникът Тоню Цанев създаде първия музей на мотиката

Тоню Цанев до най-голямата мотика в света, която тежи 78 кг и е изработена от Стоян Дармона - майстор-стругар от Чирпан.

В семейния си дом творецът е подредил над 100 различни по форма и размери земеделски сечива и предмети

Най-новата му придобивка е чекечова - инструмент за почистване на рало от калта

Тоню Цанев е творец с колоритен поглед върху изкуството. Той е живописец, аниматор, режисьор, сценарист. Мотиката не е сред инструментите, с които е работил, но е кръстил ателието си „Музей на мотиката“, в памет на своята майка Сребра, която е работила като полевъд в ТКЗС-то. „След смъртта u през 2008 г. нещо ме накара да направя този импровизиран музей на мотиката, защото майка ми не се раздели с нея до края на живота си“ - споделя Тоню Цанев.

Думата музей е символична, но е подходяща за семейния дом на твореца. В него са снимани 15 документални филма, той е подредил над 100 различни по форма и размери земеделски сечива и предмети. Има и десетки предмети от бита на българите, традиционни за XIX век и първата половина на XX век. Най-новата му придобивка, получена от негов приятел, е чекечова - инструмент за почистване на рало от калта. Така го наричат в района на Чирпан, уточнява Цанев, но предполага, че в други краища на България използват и други названия. От вътрешната страна на оградата е окачена и най-голямата мотика в света, по информация на художника. Тежи 78 кг и е изработена от Стоян Дармона - майстор-стругар от Чирпан. Гигантското сечиво служи за емблема на музея. Още няма изработен сап за нея, а и няма великан, който да я вдигне.

Любовта към рисуването 68-годишният художник носи в себе си от невръстно дете, без да е закърмен с нея от родителите си. „Първото ми платно беше пясъкът насред село Гранит. Върху него чертаех трактори, комбайни, черкви..., но по начина, по който аз ги виждах. Бях на около 3 години, когато изобразих върху същия този пясък трактор, качен върху камбанарията“, разказва художникът. След завършване на училището в село Гранит, Тоню Цанев е приет в Художествената гимназия в София, а след това учи и живопис във Велико Търново.

В годините на соца, след дипломирането си, висшистите са разпределяни да работят в конкретни заводи и младият художник заминава за Сливен. „Започнах трудовия си стаж като началник на отдел в завод „Спектър“. Той беше единственият в соцлагера за промишлена графика. В него се изработваха метални етикети за машини, много сериозно производство. В завода имаше и приложна графика, която много ми се отдаваше. Правех значки, украсявал съм голямата зала в Общината...“, споделя Тоню. После заминава за София, обаче две години и половина работи като учител, което от дистанцията на времето отчита като голяма грешка.

В Киноцентъра обявяват конкурс за аниматори и той го печели. Работи в него 10 години, като последните три години се занимава със собствени филми. „Приеха ме в Съюза на филмовите дейци с изцяло авторския ми филм „Една пчела по-малко“. Аз му бях сценарист, постановчик, режисьор, художник… Само музиката не беше моя“ - каза Тоню Цанев. Започва подготовка на втори филм, но не му позволяват с мотива, че трябва една година да работи за големите режисьори. Той обаче отива в студиото за късометражни филми „Екран“, където го приемат много добре, директор е Павел Васев. Там няма щатни места, плащат се само хонорари. „Това се случи през 1989 г., когато започнаха големите промени. Всичко вреше и кипеше. През всички тези години, в които се занимавам с анимация, от рисуване не ми оставаше време за друго“ - споделя художникът и обяснява как е решил да се занимава с живопис. Първата му самостоятелна изложба е през 1993 г. в галерия „Волар“ в Пловдив. Преминава с голям успех и получава покана за експозиция в Етнографския музей. В годините увеличава броя на самостоятелните изложби, като не малко от тях са в Германия и Австрия.

„В подземието на Народния театър в София представих своите произведения на площ от 400 кв. метра. Самостоятелни изложби съм имал и в галерията на „Шипка 6“, участвал съм и в редица фестивали. През 1999 г. с Владимир Щербак направихме две самостоятелни изложби в галериите „Гама“ и „Волар“ в Пловдив. Идеята ни беше с част от продажбите на картини да подпомогнем Зографския манастир в Атон. Уведомихме за това президента на България Петър Стоянов и той дойде и откри моята експозиция. Преди това обаче Щербак завиши цените на творбите с 1000 германски марки, за да сме сигурни, че ще успее нашата мисия. Един германец купи мои картини за 5000 марки. Държавният глава каза, че за Зографския манастир са необходими много пари и по-добре да дарим част от продажбите за църквата в Пампорово, която тогава се завършваше, и така направихме“ - спомня си Тоню Цанев.

В една от стаите във фамилната му къща са изложени картини, нарисувани върху дърво - това са пишкирници, стари и типични за селския бит закачалки за кърпи за ръце, които са комбинирани в повечето случаи с огледало. На неговото място художникът създава своите творби. Чрез нетрадиционните си пана, творецът придава живот на всеки непотребен на пръв поглед предмет - стари панти и обкови за врати, ключалки, дръжки, малки вентилатори или счупени очила... С тях декорира дъски и дървени корита, използвани преди 100 години за пране на дрехи.

Подготвя поредната си изложба „ Идеи за симетрии“, която иска да представи във Виена. През 2003 г. от 30 картини, след изложба в столицата на Австрия, продава 20 от тях. През 2009 г. прави втора изложба във Виена, но настъпва кризата и се купува само една творба. Тоню Цанев планира да открие и експозиция в Пловдив, като творбите той нарича войнишки икони. Паралелно с това продължава да се занимава с традиционна живопис и с обществена дейност. Председател е на читалище „Христо Ботев“ в село Гранит. Налага му се да бие и камбаната, когато почине човек в село Гранит, защото живее близо до църквата.

Колоритният художник събира още музикален и словесен фолклор. Предстои да издаде книжка „Чирпанско хайку“, в която показва красотата на чирпанския диалект. Разказва увлекателно и за историята на емблемата на селото - Гранитския дъб. Датиран е от 345 г. и вече е почти на 17 века. Той е с внушителни размери - висок е 22 метра, короната му покрива площ от над един декар, а диаметърът в основата му е 12 метра. Дървото обаче постепенно съхне. Преданията за дъба са съхранени от местните хора. Всички поколения в село Гранит са играли и празнували под сянката на вековния дъб и са изключително привързани към дървото. Близо до Гранитския дъб расте неговият син, както местните хора го наричат. Той е отгледан като фиданка и посаден от учителката Станка Колева през 1986 г., каза още художникът, живял и показвал изкуството си в различни градове на България и по света, но хвърлил котва в родното си село Гранит.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Репортажи