Дължим спасяването на Боянската църква на втората съпруга на Фердинанд

Когато Фердинанд се жени за княгиня Елеонора фон Ройс, всички присъстващи са наясно, че това е брак, който ще остане навярно „неконсумиран“. Всъщност князът заявява това в аванс, докато му търсят подходяща невеста - трябва му съпруга, която не иска много внимание и се занимава с благотворителност. Граф Бурбулон пише в писмата си за нея: тя е „стара, суха, грозна, но добра, почтена и забележително интелигентна“. Сватбата е в гр. Кобург, Германия, и е много семпла. Но още на вечерята след церемонията Фердинд дава да се разбере, че трудно понася новото женско присъствие около себе си. Той почва да се заяжда с Елеонора за щяло и нещяло. И така ще е докрай.

Но това е, защото те по нищо не си приличат, дори в дреболиите – той мрази отворени прозорци, а тя не обича затворени, неговите помещения в двореца са претрупани с украси, а тя обича голите стени, той се чуди какви още дрехи да си ушие, а тя нехае за лукса... Той обича фриволни разговори и закачки, а тя смята това за лош вкус. Все пак всички очакват поне в първата брачна нощ младоженците да спят в една спалня, заради традицията. Но Елеонора на всеослушание заявява в тази първа нощ, че не може да спи под „нехигиеничния“ брачен балдахин на княгиня Клементина в кобурготския замък и нарежда да й сложат малко желязно легло в тоалетната й стая. Скоро след това Фердинанд не се свени да предизвести румънския крал Карол І, на когото новобрачните отиват на гости през медения месец, че той и съпругата му ще спят в различни спални.

В писмата на граф Робер дьо Бурбулон името на княгиня Елеонора отначало се споменава с видимо снизхождение и присмехулна усмивчица – новата съпруга на Фердинанд не прилича на Мария Луиза, която си е спечелила любовта на всички - заради своята естествена доброжелателност, искреност, чувство за хумор и склонност да се забавлява понякога като дете. Елеонора

изобщо не се вписва в атмосферата на Двора

където покрай навиците на „господаря“ всички са свикнали да се шляят, да клюкарстват, да отлагат същинската работа за друг път, да си търсят поводи за софри и пътувания, за церемонии и курорти. Напрежението между съпрузите нерядко прехвърля добрия тон и въпреки че е възпитана, разумна и много уравновесена, Елеонора понякога не овладява раздразнението си. Отношенията й с децата на Фердинанд също не се стоплят и остават повърхностни и протоколни не само защото по-големите страдат още по майка си, не само защото майчинството никога не е било пробудено в нея, но и защото Фердинанд налага този стил на общуване.

Постепенно обаче нещата се променят и в крайна сметка личният секретар на Ферднанд признава в писмата си, че княгиня Елеонора му е много по-близка и по-симпатична от самия Фердинанд с нейната неуморна деятелност

в полза на бедните, болните, сираците

С нейното чувство за отговорност и себеотрицание в кризисни моменти.

В края на Междусъюзническата война - есента на 1913 г., в Кюстендил, където е Щабът на действащата армия, цар Фердинанд връчва пред войнишкия строй военен кръст „За храброст“, ІV степен без мечове, на своята висока, стройна, достолепна съпруга, облечена в сестрински дрехи. Това старо отличие могат да получат само тези, които имат заслуги на бойното поле, и то съвсем конкретни. По време на войните Елеонора с нейни лични средства организира курсове за милосърдни сестри и самата тя работи на фронта като такава. Тя подарява главното знаме на Македоно-Одринското опълчение и заедно с княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска основават Българския червен кръст. Венец в дейността на царица Елонора в полза на второто й отечество е прякото й участие в редовете на фронтовата армия 1912 г. при Лозенград, Свиленград и Булаир, а през 1913 г. – в Югозападните райони на България. Тя, под дъжд от куршуми и преки попадения на артилерията, смело придружава и помага в работата му персонала на организираната и

лично издържана от нея военно-полева болница

Грижи се за постъпилите там ранени или умиращи от холера и петнист тиф български бойци. Както пише по-късно самарянката Мария Хаканова: „Нямаше войник, който да е изказал някакво желание на Царицата Майка – те й викаха Майко – и да не бъде то изпълнено“. Положението изглежда неудържимо, когато гърците настъпват в Кресненското дефиле. От главния щаб пристига високочайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага. И тогава, за пръв път, царица Елеонора използва правата на своя ранг: заповядва на полковник Атанасов да й осигури преграден огън, докато ранените биват измъкнати и спасени. И после лично поема последиците от гнева на Фердинанд.

„Белият ангел с червения кръст“ се поболява именно на фронта и умира три години по-късно, на 12 септември 1917 г. Погребват я до южната фасада на Боянската църква и над гроба има непретенциозен кръст от дялан камък. Малцина знаят, че дължим опазването на Боянската църква именно на Елеонора. Тя, като разбира, че боянчани се канят да разрушат храма си, защото им се вижда стар и малък, им предлага да им закупи със свои средства нов терен, където да си построят нова църква.