Цар Борил, обруганият държавник

Портрет на цар Борил от художника Тодор Ангелиев

Няма сведения, че Борил е имал нещо общо с убийството на вуйчо си цар Калоян

През февруари 1211 г. в Търново, столичния град на царството и седалище на Българската патриаршия, се провежда църковно-народен събор. Неговите заседания започват на 11 февруари и продължават дни наред с участието на най-видните боляри и граждани, архиереи и монаси. Обявен официално като „православен“, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Същевременно цар Борил проявява гъвкавост, запазвайки добрите връзки с Рим, а в крайна сметка и самата уния... Във фокуса на заседанията е „богомерзката ерес“ на богомилите. Съборът е председателстван от самия Борил, който проявява богословска ерудиция, но и твърда ръка при осъждането на богомилските водачи. Част от еретиците се покайват и завръщат към православието - своеобразен триумф за проведения църковно-политически форум и самия Борил.

Търсенето в събора от 1211 г. на „класово“, „феодално“ съдържание е спекулация. Наистина, Борил намира отдушник за натрупалите се проблеми, насочвайки общественото възмущение към клетите богомили... Защитата на „чистотата на вярата“ се вписва в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. След завършване на събора по нареждане на Борил е преведен от гръцки на български „Синодик в Неделята на православието“ от 843 г., в който се изобличават ересите. Прибавени са и оригинални български части, с които т. нар. Бориловият Синодик се превръща в един от най-ценните паметници на нашето средновековно наследство.

Така изглежда цар Борил през 1211 г. - решителен и „широкоформатен“ държавник. Какво ще прочетем за него обаче в повечето книги и учебници? „Упадък“, „криза“, „провал“ - такива най-често са оценките за времето на „узурпатора“ Борил. Той е заклеймяван като организатор на заговора срещу своя вуйчо, победоносният цар Калоян, но и като „слаб“ държавник. Няма данни, че Борил е имал нещо общо с убийството на своя вуйчо. Бракът с царица Анна, съпругата на покойния Калоян, легитимира царското достойнство на Борил и потвърждава съюза с куманите. И наистина, след изненадващата смърт на Калоян страната e обхваната от междуособици. Борил надделява не без усилия в борбата си със Стрез, негов брат, и Алексий Слав, техен първи братовчед. Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани и с негова помощ откъсва голяма част от Вардарска Македония със старата столица Охрид. Претендентът за търновския престол избира за своя „столица“ здравата крепост Просек при днешното градче Демир капия в република Северна Македония. Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачна дъщеря на латинския император Анри му носи обещания за военна помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! При хаоса, обхванал държавата, синовете на цар Асен I (1186-1196), малолетните Иван Асен и Александър, са отведени от привърженици при куманите. Борил обаче не бива да бъде третиран като узурпатор, тъй като все още не е установен ясен ред за престолонаследието. Иначе, както отбелязва проф. Иван Божилов, за узурпатор би следвало да бъде обявен и цар Калоян...

Политиката, която следва Борил, на практика е онази на Калоян. Войната през 1208 г. започва с латинско нахлуване до района на Боруй (Стара Загора), в опасна близост до старопланинските проходи и столицата Търново. Борил нанася решително поражение на кръстоносците в битката при Боруй. Месец по-късно обаче в сражение при Пловдив (31 юли 1208 г.) надделяват латинците, а Борил се оттегля, опазвайки основните си сили. През следващите години българският цар продължава своята политика в Тракия с променлив успех, като при някои дръзки акции достига до околностите на Константинопол - свидетелство за отвоюваните позиции на юг от Балкана. През 1213 г. е сключен мир с Латинската империя, а самото предложение идва от страна на „високите барони“, които не крият своя респект от българския цар. Мария, дъщерята на цар Калоян и куманката Анна, става императрица на Константинопол. Така е призната българската власт над Боруй и южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Борил, макар с и цената на редица неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата братя се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214), действат заедно. Господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла - севастократор.

През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от „четирима родственици“ на царя, подкрепяни от трима кумански вождове. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево. Анализът на изворите показва, че е загубена само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил.

Действията на Борил през 1214-а и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с куманката Анна и нейде около 1217 г. се жени за една племенница на император Хенрих - Елизабет, дъщеря на Пиер дьо Куртене, граф на Оксер, и неговата съпруга Йоланта, която управлява Латинската империя няколко години след смъртта на император Анри през 1216 г. При невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, Борил се насочва към най-слабия противник - Сърбия, чийто агенти през същата години убиват могъщия Стрез в Просек. Сърбите обаче не са в състояние да превземат българските земи в Македония. Срещу сърбите Борил използва и латинска военна помощ, но проведените два похода не носят реални резултати. Независимо от това, завоевателните амбиции на крал Стефан Първовенчани към земите на севастократор Стрез са парирани. Често се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България. В изворите няма информация за подобно развитие. Въпросните български земи са завзети по-късно, но не от сърбите, а от епирския деспот Теодор Комнин. Това става едва към 1218 г., най-вероятно по време на междуособната борба между Борил и Иван Асен II. И все пак, дори и тогава градовете Велес, Щип и Скопие си остават в пределите на България.

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал - от североизток. Отведените още през 1207 г. при куманите, а после в Киевското княжество Иван Асен II и Александър, синовете на „стария“ Асен, се завръщат в страната с отряд от наемници. Става дума не за официална помощ, а за „сбирщина руси“, както пише византийският историк и съвременник на събитията Георги Акрополит. Най-вероятно това са т. нар. бродници, предшествениците на по-късното украинско и руско казачество. Навлизайки в Добруджа, Иван Асен получава подкрепа от българите в редица области. Според Георги Акрополит „... Иван Асен воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя...“ Твърдението за седемгодишната обсада на столицата е преувеличено, но е ясно, че и Борил е имал привърженици. В крайна сметка, гражданската война с Иван Асен е продължила дълго - поне седем години.

Представата ни за цар Борил е формирана от нашите „стари“ историци, най-вече от иначе фундаменталната „История на българската държава през Средните векове“ на проф. Васил Златарски, и още повече от романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калоян“. Такова е било тогавашното равнище на знанията. Така или иначе, без да е „образец“ за велик държавник, във всеки случай цар Борил в никакъв случай не е „слаб“, „безволев“ и „посредствен“ цар. Затова е време този наш владетел да заеме достойно място в родния исторически пантеон.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи