Нашето момиче се върна с награда от един от най-престижните световни конкурси за красота - "Мисис Глоуб"

Мнозина възприемат Цвети Разложка единствено като модел, манекенка, миска, въобще - като хубава жена, ходеща по подиума, явяваща се и печелеща конкурси за красота. А тя, освен че е всичко това, е и амбициозна млада дама, работеща по свои проекти. Има едно завършено висше образование - магистратура по социология, и в момента учи втора магистратура - по международна бизнес администрация. Истинското й име е Цветелина. Тъй като много го харесва, както и празника Цветница, дори е регистрирала конкурс "Кралица на цветята" и се опитва да го организира всяка пролет, с изключение на двете години, когато се отдава изцяло на малкия си син Никола. Той вече ходи на детска градина и Цвети може по-сериозно да се заеме с работа.

- Цвети, как тръгна по "котешката пътека"?

- Родена съм в Самоков, където спечелих първата си титла като ученичка в гимназията - "Мис Самоков". Тогава в. "Нощен Труд" писа за мен за първи път. Последваха други, любителски конкурси - "Мис Юни", "Мис Равда". Станах първата "Лейди България" през 2008 г. През 2009 г. заминах на международен конкурс в Санто Доминго - "Сеньора Мондиал" и "Лейди Топ Модел ъф дъ Уърлд". Спечелих награда за тяло, върнах се с корона, статуетка и много красиви бижута от местни камъни. През 2011 г. Евгени Минчев ми връчи статуетката "Фешън айдъл", която много ценя. Бях сред участниците във второто издание на риалитито "Сървайвър" през 2007 г. Бях решила да приключвам с явяването по конкурси, но ето че тази година Венета Кръстева и Страхил Гановски, които са лицензиантите на "Мисис Глоуб" за България, ме изпратиха на финала в Китай, където спечелих наградата на медиите.

- С какво се занимаваш в момента, освен участията на конкурси за красота?

- След 2008 г. започнах да се занимавам по-усилено с организацията на конкурси, помагам на определени агенции, откривам момичета и мъже модели - на кастинги, ревюта, дори когато излизам някъде с приятелки, се усещам как неволно преценявам някое високо момиче, защото те рядко се срещат. Общо взето, българките сме по-нисички. Докато преди години жена с височина 1,70 се смяташе за висока, сега вече е ниска и не става за модел. Все пак, в България се допускат на ревюта модели с ръст 1,73-1,74 м, но в чужбина дори с 1,76 си нисък.

- А ти колко си висока?

- Между 1,76 и 1,77, така че някъде в чужбина може да се окажа ниска.

- Е, като сложиш и 14 см токчета...

- Платформите доста компенсират височината, но аз не съм им почитател. За мен класическата обувка е женствената.

- Как се ходи с такива обувки?

- Трябва да се тренира. Като гледам, старата генерация (има и по-възрастни от мен модели и манекенки) винаги ще е на мода. Сред младите има много красиви момичета, но като че ли не влагат толкова труд, колкото ние навремето. Става дума за походката, за сценичното поведение. Те като че просто искат да бъдат снимани.

- Може би има значение и това, че имаш висше образование?

- Аз също започнах като ученичка, но винаги съм се вслушвала в съвети, включително в тези на майка ми. Докато младите сега са, не бих казала твърдоглави, но прекалено целеустремени и понякога не преценяват дали стават за тази професия. Родителите трябва наистина да подкрепят децата си в техния избор, но все пак да им дават адекватни съвети, защото аз може да искам да съм космонавт, но ако нямам данните, няма как да стане. По-добре децата да се реализират там, където имат потенциал.

- Разкажи за последния конкурс, от който се върна съвсем наскоро.

- Това беше "Мисис Глоуб", за омъжени жени, в Китай, на остров Хайнан в Южнокитайско море. Наричат го "китайския Хавай". Беше изморително, но много хубаво изживяване. Прекарахме там повече от половин месец, всеки ден имахме някакви състезания. Всичко беше стегнато, добре организирано. Това за мен беше една световна олимпиада - не само по красота, а и по интелигентност. На подобен конкурс трябва да имаш комплексни качества. Бяхме 65 участнички от цял свят, плюс екипите от американска и от китайска страна. Собственичката е американка, д-р Трейси Кембъл, невероятна жена, с която се радвам, че имах възможността да се запозная.

- Има ли завист и удари под кръста между участничките в подобни световни конкурси?

- Е, някои страняха, гледаха, не вземаха присърце болката на другите, но общо взето си помагахме, особено когато на много хора багажът ни се забави. Понеже имам опит, най-важните неща, особено тези за финала, ги носех в ръчния си багаж. Но имаше участнички, които останаха само с една рокля. На един от етапите дадох моите сандали на Мисис Северна Америка - Дженифър, чийто багаж още не беше пристигнал, макар че повече подхождаха на тоалета ми. Но пък само те си вървяха с нейната единствена рокля... Тя пък ми услужи с гримовете и кремовете си, защото моите бяха в основния куфар, който също се забави. На участничката от Борнео дадох бански. Тя, милата, беше толкова нещастна, плачеше. Друга от състезателките й даде рокля и закрепихме положението.

 

Марин Колев:

Да развеем бялото знаме, иначе ще ни довършат

Днес то е символ по-скоро на безсилие, а не на позорно предаване, разсъждава поетът, бивш драматург на Драматичен театър-Ловеч

"Да вдигне бялото знаме всеки един от нас! Някога дедите ни са развявали победно и конски опашки, и пряпорци, сега обаче се налага да веем белия байрак, за да оцелеем!" Това призова ловешкият поет и драматург Марин Колев. 77-годишният бивш драматург на Драматичен театър-Ловеч и автор на над дузина книги върза бяло знаме с размерите на корабно платно на върха на дърво в двора на бащината си къща в родното си с. Радювене, Ловешко.

Марин Колев е роден на 4 февруари 1939 г. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като журналист и драматург. През 1968 г. излиза първата му поетична книга "Място за моето лице", следват: "Мигли от светлина" (1975), "И цялото бъдеще" (1978), "Вечността на миговете" (1980), "Повече от живота" (1985), "Златна свобода" (1987), "Вдън любов" (1989), "Кози и ангели" (1994), "Исо със оси" (2000), "Челото плаче" (2012). Автор е и на няколко поставени и на още толкова неполучили сценична реализация пиеси. Винаги е живял и работил в Ловеч.

- Г-н Колев, не е ли позорен акт призивът ви за бялото знаме?

- Бялото знаме е символ по-скоро на безсилие днес, а не на позорно предаване! Народът ни е докаран до онази критична точка, при която дори едното оцеляване е несигурно, камо ли да се живее или мечтае за духовно или материално израстване.

- Бялото ли знаме трябва да е единствената надежда тогава?

- А с какъв друг цвят знаме да дадем сигнал на управниците ни от последните 25 години, че живителните сокове на българина вече се изцедиха и той е в кома. С червения ли да е пак! Преди Девети септември баща ми развява знамето алено като знак на съпротива, а подир него новата народна власт го прати... хамалин. Кажете ми вие кое знаме да развеем днес, което би подсетило настоящата ни политическа върхушка, че животът извън жълтите павета в София е по-тежък дори от битието на мигрантите у нас?

- Кога и къде ви хрумна да напишете "Челото плаче"?

- През 2006 година, в НДК. Имаше вечер за Кънчев. Той също бе там. Четяха поредния доклад за поезията му, когато осветлението почна да гасне бавно и полека. Токов удар. И сред настъпващата тъмнина остана да светлее единствено белокосата глава на Николай Кънчев. Залата светна и аз отидох на трибуната, за да прочета свое стихотворение. И нов токов удар. И пак - мрак. И тогава видях как не само косата му белееше, а цялото му лице светеше с особена, бих я нарекъл днес последна светлина - като свещ малко преди да угасне, пламъкът ту се засилва, ту леко премигва, като че ли имитира специфичния любим тик на Николай Кънчев. И преди да светне отново залата, вече си бях помислил да напиша в стихове книга за него.

- Знам, че имате и книги за такива знакови българи като Васил Левски /"Златна свобода", 1987 г./, поп Кръстю /"Братовчедите на поп Кръстю", 2003 г./, а също и непубликувани пиеси - за поета Димитър Бояджиев, за партизанския командир от Троян Минко Гечев, наклеветен, че е убил поета-партизанин Тончо Стаевски... Всички те родеят ли се по някакъв начин с книгата ви за Николай Кънчев?

- Общото между книгите, които изброихте, и "Челото плаче" е, че всички те са за личности с изключителни качества, които влизат с оригинални средства в безкомпромисна битка за своя идеал. И в тази битка повечето от тях загиват, но винаги като морални победители, винаги изправени срещу несправедливата власт и покорната тълпа. Такава личност е и Николай Кънчев.

- Има ли нещо или някой, който можеше да ви откаже от написването на "Челото плаче"?

- Има. Ако знаех, че Кънчев няма да прочете тази книга, никога нямаше да я напиша. Тя бе създадена за него и за никого друг. В нея всяка идея, всеки детайл е втъкан с мисълта как той ще го възприеме. Този ми бе и стимулът от първия до последния й ред.

Смъртта на Кънчев през есента на 2007 година бе двоен удар за мене, веднъж загубих най-важния си читател, втори път - отмина ме надеждата да видя неговата реакция за нея. "Челото плаче" е писана в тайна от Николай. И ми бе любопитно как той ще й отреагира. Дори си представях как Кънчев, който много трудно харесва текст от друг автор, ще я вземе, ще повдигне многозначително вежди, ще премигне един-два пъти с дългите си мигли, ще вдигне длан, но не ще отсече отрицателно с нея, а само ще я завърти наляво-надясно, сиреч: "Браво, добре се е получило, ама още можеш!"

Но, казано е, човек предполага, Господ разполага... Днес някой от нашата черга, който не знае тези подробности, би могъл да каже за "Челото плаче": "Очаквана, позната история! Отиде си поетът и събратът набързо го възпя!"

 

И още...

Сръчкаха Райна да се хваща за работа

Синът на Ненчо Балабанов върви по стъпките му

Две жени на име Мара делят сърцето на Чудомир

Гена Димитрова правела хороскопи

Янка Рупкина живее сред кукли

Какво кара мъжете да кръшкат

300 звяра обитават дома на Драго Чая

Хакери "погребаха" Бритни Спиърс

Преди да почине, Джордж Майкъл бил в дълбока депресия

Компютърните игри забавят деменцията

Принцеса Лея приключи битката с Империята и със себе си

След като отслабна, Алла Пугачова опъна бръчки

В Древен Китай се самоубивали с пакет сол

 

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В „ЖЪЛТ ТРУД“ ОТ 4 ЯНУАРИ!