Широката германска душа на Европа

Или защо претендентът за канцлер в Берлин - Мартин Шулц, е човекът, който може да преобърне Европа за добро

За никого няма съмнение, че ако има една държава в Европа, която основно да влачи воденичния камък на разширяването на ЕС на Изток през последните 20 (плюс) години, това е Германия. Да, и френският ентусиазъм в тази посока не трябва да бъде подценяван, но нека не забравяме, че емоционалните хора в Париж винаги са предпочитали да делят Източна Европа на „наши” и „ваши”, „добри” и „лоши”, „важни” или „не”. „Солидарността не е за всеки”, казват под сурдинка потомците на Робер Шуман, когато си мислят, че няма кой да ги чуе.

Както го правят във Виена. Или ако искате в Лондон. По отношение на ЕС холандците така или иначе никога не са искали да делят каквото и да е, с когото и да е. Белгийците са по природа добронамерени. Скандинавците са си скандинавци. Честно казано единствените други държави в ЕС, които никога не са имали каквито и да е претенции към разширяването на Изток, особено в наше направление, са тези от южния фланг - Португалия, Испания, Италия и Гърция. И като погледнете картата, ще се сетите защо.

Докато в Берлин винаги са разбирали по-практично разширяването спрямо историческата география на континента. Всички означава всички. Равни означава равни. И по задължения, и по права. В съвременна обединена Европа тези въпроси са принципни и не подлежат на дебат. Особено щом германците ги отстояват. Вярно, източното разширяване беше в голямата си част огромен успех. С предстоящото излизане на Великобритания от ЕС Полша ще застане в челната петица по икономическа мощ (не случайно всеки трети западен продукт, който ви продават в родните супермаркети, е полско производство). Унгария, Чехия, Словакия си вървят нагоре с постоянни темпове. Имаме доблест да не споменем словенците. Румънците несъмнено имат трески за дялане, но… знаете; а последните приети, хърватите, няма да се изненадам, ако им гледаме гърбовете на някои от следващите завои. Стига да има още обиколки на пистата.

Българският пример през последните години става все по-неубедителен, но ако решим да си кажем, че и успехите, и провалите в разширяването на ЕС „са общи”, ще спим спокойно още една нощ. Иначе не се чудете защо през последните 10 години родните политици винаги търсят да се хванат за престилката на Берлин, когато отстояват „национални интереси” в ЕС - на шега, на майтап, но другите не ги вземат толкова на сериозно, колкото ви се иска да вярвате, когато пеете възрожденски песни по площадите.

Вярно, с малко повече маневреност, увереност, прозорливост и самочувствие като държава можеше и да не се държим за нечия престилка, а активно да водим собствена колона (от югоизток), но да не се отплесваме в пропуснати вероятности. Твърде много са.

Поводът за това съждение е избирането в неделя на бившия председател на Европейския парламент Мартин Шулц за лидер на социалдемократическата партия на Германия, което го извежда като директен опонент на Ангела Меркел за канцлерския пост. И не само опонент, а претендент. Всички предварителни прогнози сочат за много оспорван сблъсък между двамата, равностоен на битка за философската доктрина и бъдещето на Германия. И оттам на целия ЕС.

Не преувеличавам ни най-малко. Да погледнем сериозно на фактите. Основен двигател в Западна Европа на разширяването на Европейския съюз на Изток винаги са били „левите”, а не „десните” политически движения. От създаването на Европарламента като избираема институция през 1979 г. до началото на века европейските социалисти от Германия и Франция и близките до тях формации от останалите държави членки са над две десетилетия в основата на мнозинството, което дава тласъка за разширяване. Европейските консерватори могат само да се съгласят. В демократично зрелите западни общества идеологическите и икономическите интереси не се разминават толкова, когато става въпрос за общите национални. Пък и ползите за европейските „десни“ въобще не бяха за пренебрегване.

Разширяването на Изток през 2004 и 2007 г. вкара в ЕС десетки милиони избиратели, генетично недоверчиви към „леви“ политически идеи в резултат на комунистическите диктатури от студената война. С отдаването на извънредни законодателни и консултативни правомощия на ЕП с Лисабонския договор (борбата на евросоциалистите) това практически бетонира европейските „десни” на власт в Европа и вкара в техните ръце кормилото на ЕС.

Заедно европейските търговци и банкери боравят достатъчно безскрупулно, за да преведат общия кораб през световната финансова криза от 2008-а, но продължителната рецесия и забавянето на икономическия ръст, комбинирани с бежанската криза от 2013 г., рязко посякоха ентусиазма им за общото бъдеще във водените от тях общества. С растящото обществено недоволство и популизъм европейските десни започнаха да свиват ушите и заговориха за скорости в развитието на ЕС. Някои биха спорили, че плъховете първи напускат кораба, други, че проблемът на давещите се е само в техните ръце; въпрос на гледна точка. Но от дневния ред.

Референдумът за Брекзит от юни 2016 г. попари всички досегашни стратегически планове за развитието на ЕС и тласна дебатите във и помежду държавите членки в низходяща спирала с месеци. Външен натиск, комбиниран с вътрешна несигурност, е рецепта за главоболия във всяка организация. Надскачането на американците с Доналд Тръмп и изказванията му за НАТО допълнително разклатиха увереността на европейците в собствената им сигурност през последните месеци. Изборите в Холандия преди седмица дадоха възможност на европейските шамани „да прогледнат” с една дължина напред към френските след месец. Но не по-далеч. Какъвто и избор да направят французите, може само да стабилизира усещането за устойчиво пропадане. Наближаването на 60-годишнината от създаването на ЕС в събота ще ни даде множество тържествени декларации за общото ни бъдеще. Но за да се премине от думите към делата, някой ще трябва да даде пример за подражание.

И ще трябва да са германците през септември. Които несъмнено имат нужда от ново вдъхновение, за да продължат да тласкат всички ни напред към общото оцеляване като европейска цивилизация. Мартин Шулц не успя да стане председател на Европейската комисия през 2014 г., но три години по-късно има възможност да заеме позиция, на време и място в историята, повратно за бъдещето на ЕС.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи