Що е рак и има ли почва у теб?

Начини за разрешение на най-голямата медицинска загадка

Авторът ни представя епидемиологията на заболяването, клиничните изпитания, лабораторните експерименти и научните хипотези

Джордж Джонсън (роден на 20 януари 1952 г.) е американски журналист и писател. Той е автор на девет книги и пише за редица печатни медии, сред които и The New York Times. Той е два пъти носител на наградата за научна журналистика от Американската асоциация за напредък в науката. Неговите книги са номинирани три пъти за наградата за научна книга на Кралското дружество. Той води колоната "Сурови данни" в The New York Times.

От автора

Преди няколко години, поради причини, които ще изясня в тези страници, бях принуден да науча всичко, което мога, за науката на рака. До каква степен би могъл лаик в медицината като мен, който от години пише по проблемите на точни науки като космологията и физиката, да се ориентира върху такъв хлъзгав, безформен и постоянно променящ се терен? Изпитвах усещането, че съм се изправил пред необятна тропическа гора, чиято безграничност и разнообразие не могат да бъдат побрани в една-единствена книга и дори в едно-единствено съзнание. Предстоеше ми да намеря някаква пролука, през която да вляза и да си проправя собствена пътека, тласкан от своето любопитство, за да стигна години по-късно от другата страна, вече понатрупал знания за онова, което знаем и не знаем за рака. Очакваха ме забележителни открития.

Kогато жената, която обича, е диагностицирана с метастазен рак, авторът на научна литература Джордж Джонсън се заема да разбере всичко за болестта. Така открива, че е настъпила истинска революция в разбирането ни за произхода и същността на заболяването. В своята книга той ни запознава с историята на болестта и последните постижения в изследването и лечението на рака.

Умело анализирайки продължилите десетилетия проучвания, той разкрива какво знаем и какво не знаем за рака и защо неговото лечение продължава да бъде проблематично. Авторът ни представя епидемиологията на заболяването, клиничните изпитания, лабораторните експерименти и научните хипотези, които са в основата на дисциплини като еволюционната биология, теорията на игрите и физиката. Той описва тумори, които се развиват като извънземни същества в организма, както и открити от палеонтолози вкаменени тумори, прилепнали към скелетите на динозаври и наши древни предци. Запознава ни с изненадващите обрати в научните схващания за причините за раковите заболявания, свързани с храненето и токсините от околната среда.

Изучил в дълбочина тежкото заболяване, Джонсън се опитва да си отговори на най-важните въпроси, които всеки човек, имал досег с коварната болест, си задава: защо се случва, каква е причината за рака и какво можем да направим по въпроса?

Връзката на стволови клетки и тумори

Физика на рака! През десетте и повече години, които изминаха, откакто бяха изречени тези нескромни прогнози, учените продължават да разкриват изцяло нови пластове от усложнения. В биологичния микрочип, наречен клетка, има компоненти, намиращи се в други компоненти и толкова гъсто и променливо окабеляване, че понякога изглежда невъзможно да разнищиш отделните нишки. Едно ниво по-нагоре изглежда, че това, което се случва в раковата клетка, не може да бъде разбрано напълно, без да се вземе предвид неговото място в рамките на сложната комуникационна мрежа на другите клетки. По времето на публикуването на „Отличителни признаци” учените вече са установили, че туморите не са еднородна маса от злокачествени клетки и че съдържат също така здрави клетки, които помагат за производството на протеини, от които туморът се нуждае, за да се разшири, да атакува тъканите и да се включи в кръвообращението. Тази анормална екосистема е наречена микросреда на рака и на нея са посветени цели конференции и списания.

Нещата се усложняват още повече вследствие на постепенното осъзнаване, че генетичните промени, които могат да доведат до заболяване от рак, не възникват непременно посредством мутации – изтриване, добавяне или пренареждане на нуклеотидните букви в ДНК на клетките. Съобщението може да бъде променено и по по-неуловими начини. Замислете се какво се случва по време на нормалното развитие. Всяка клетка в ембриона носи ДНК, наследена от родителите є – генетични инструкции, от които тялото се нуждае за производството на своите многобройни части. Когато клетките се делят и диференцират, целият сценарий остава непокътнат, но само определени гени се активират, за да произведат протеините, които дават на клетките на кожата или на бъбреците тяхната уникална идентичност. Дотук всичко е позната биология. Това, което не ми бе хрумнало, е, че когато клетката се размножава, тази конфигурация трябва да бъде запазена и предадена на нейното потомство.

Учените имат относителна представа за това как това се случва. Молекулярните маркери могат да се свържат с даден ген по начин, който го кара да бъде постоянно изключен – неспособен да предаде своето генетично съобщение. (Маркерите са метилови групи, поради което този процес се нарича метилиране.) Гените могат да бъдат усилени или потиснати чрез усукване на формата на генома. В емблематичния образ с преплетените спирали на ДНК те се носят елегантни като медузи в самотна изолация. Но в хаоса на клетката двете спираловидни нишки са увити около клъстери от протеини, наречени хистони. Метилови групи и други молекули могат да се закачат към самата спирала или към протеиновото є ядро и да причинят нагъване на цялата сглобка. Когато това се случи, някои гени се разкриват, а други се скриват. Подобни промени, които променят функцията на клетката, оставяйки нейната ДНК невредима, се наричат епигенетични. „Епи-” идва от старогръцки и може да означава „над”, „върху”, „отгоре”. Клетката има както геном, така и епигеном – софтуерен слой, покриващ хардуе¬ра на ДНК. Както самия геном, епигеномът се запазва и предава на дъщерните клетки.

Всичко това подсказва, че ракът може да е не само въпрос на повредени гени. Смущения на клетката – канцерогени, диета или дори стрес – могат да пренаредят епигенетичните є маркери, без директно да мутират ДНК. Да предположим, че дадена метилова група обикновено предпазва определен онкоген, който стимулира клетъчното делене, да се изяви. Премахнете маркера и клетката може да започне да се дели като луда. От друга страна, производството на твърде много маркери може да деактивира тумор-супресорен ген, който обикновено би държал митозата под контрол. Свободна да се размножава, клетката ще бъде уязвима за още повече грешки при копиране. Така епигенетичните промени ще доведат до генетични промени и тези генетични промени биха могли евентуално да повлияят на метилирането, предизвиквайки още повече епигенетични промени... и така до безкрай.

Извън лабораторията ентусиазмът по отношение на този сценарий се задвижва както от надежда, така и от страх. Епигенетиката може да осигури начин на дадено вещество да действа като канцероген, макар да е показало, че не е в състояние да разруши ДНК. Но за разлика от генетичното увреждане, тези промени могат да бъдат обратими. Все още не е ясно колко голяма роля играе епигенетиката. Както всичко, което се случва в клетката, метилирането и промяната на хистоните се контролират от гени и е установено, че те мутират при различните видове рак. Може би в края на краищата всичко се свежда до мутации. От друга страна, някои учени предполагат, че ракът всъщност започва с епигенетични нарушения, които подготвят сцената за по-драстични трансформации.

Още по-обезпокоителна е спорната теория за раковите стволови клетки. В развиващия се зародиш стволовите клетки са тези, които разполагат със способността да се подновяват неопределен брой пъти – по същество те са безсмъртни, – делейки се отново и отново, оставайки в недиференцирано състояние. Те са агенти на чистата потенциалност. Когато е необходим определен тип тъкан, се активират гени в определен модел и от стволовите клетки се раждат специализирани клетки с фиксирана идентичност. След като ембрионът се превърне в същество, зрелите стволови клетки играят подобна роля, изчаквайки в готовност да се обособят и да заменят клетки, които са били повредени или са стигнали края на живота си. Тъй като здравите тъкани възникват от малък набор от тези могъщи предци, защо същото да не може да се отнася и за някои тумори?

Това би бил неочакван обрат на конвенционалната представа, според която всяка ракова клетка, която е получила съответната комбинация от мутации, е в състояние да генерира нов тумор. Представете си, че ако вместо от растеж и от разпространение ракът се задвижва от фракция от специални клетки, които по някакъв начин са се сдобили със специфична характеристика, наречено „стволовост”. Точно както нормалните стволови клетки генерират кожа, кости и други тъкани, раковите стволови клетки ще генерират разнообразие от клетки, които образуват останалата част от тумора. Но само раковите стволови клетки ще имат способността да се възпроизвеждат безкраен брой пъти, да метастазират и да посяват друг злокачествен процес. Колко би улеснило това нещата за онколозите! Може би химиотерапиите не успяват, защото щадят раковите стволови клетки. Премахнете ги и злокачествените заболявания ще рухнат.

Обещаваща възможност, но колкото повече задълбавах в темата, толкова по-объркваща ми изглеждаше. Дали другите клетки в тумора изпълняват функции като ангиогенезата, които биха съдействали за поддържане на злокачественото заболяване? Или са само пълнеж? А откъде биха се появили раковите стволови клетки? Дали в началото не са нормални стволови клетки (като тези, които генерират кожата), които претърпяват повреди от мутации? Или те са зародишни стволови клетки, които са оцелели до зрялата възраст на човека и след това са полудели? Или дали като другите клетки, борещи се за мястото си в тумора, те също възникват чрез случайни изменения и естествен подбор? Може би всемогъщите клетки започват своя път като „обикновени” туморни клетки, които изтриват своята идентичност и се връщат към тази първична форма. Някои експерименти сочат, че в суматохата на тумора клетките постоянно променят своята идентичност между клетки със стволови характеристики и клетки без такива.

Докато се мъчех да сглобя всичко това в общата картина, за мое облекчение открих изследователи, които изглеждаха не по-малко объркани от мен. Някои учени бяха убедени, че тази хипотеза е решение на проблемите в бъдеще, а други, че е с ограничено значение – бележка под линия към стандартната теория. По този начин нещата заставаха по местата си и основополагащата представа за рака като дарвинов процес, възникващ като самия живот чрез случайни изменения и естествен подбор, оставаше до голяма степен непоклатима. Но като дилетант, който се опитва да разбере същността на рака, се почувствах обезсърчен от възможността нещата да се окажат още по-заплетени.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Здраве